Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Сега Клайст разбра защо онзи чиновник говореше с недомлъвки и беше така уплашен. Официалната политика на посолството не допускаше никакви прикрити действия. Какви страхливци!

— Както пише Гьоте, незнанието е опасно — каза Клайст.

— Сигурно има някакви вратички да се заобиколи забраната. Особено за умен мъж като вас.

— Точно обратното. Спазвам заповедта стриктно. Така да се каже, разбирам, че сте упълномощен лично от Дер Циге.

Той леко се подсмихна. Цер Циге, Козела, беше непочтителният прякор на Хайдрих, който му бяха лепнали още в колежа заради тънкия му гласец, от който той не можеше да се отърве. Но винаги когато го чуеше, изпадаше в ярост.

Клайст въобще не се засмя. От изражението на очите му се разбираше, че не му е до шеги.

Аташето си даде сметка, че е сгафил. Хайдрих щеше да научи за подигравката. Побърза да поправи грешката си.

— Тази задача сигурно има благословията на Химлер.

Цигуларят кимна.

— Шефовете ни са добри приятели, нали знаете. Канарис и Хайдрих са съседи и играят заедно крокет. Освен това дъщерята на Канарис, която свири на цигулка, получава от него съвети. Доколкото съм чувал, двамата свирят заедно.

Притеснен от мълчанието на Клайст, Кьостринг продължи:

— Вие в СД май всички сте музиканти?

— Аматьори — отговори цигуларят. — Съвсем малко сме. Списъкът, ако обичате.

Кьостринг отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади лист хартия и го подаде на Клайст. Списъкът с около двайсет имена беше написан на ръка със странен почерк на латиница от човек, който явно беше свикнал с кирилица. Клайст прочете имената. Имаше няколко членове на ръководството на Комунистическата партия на САЩ, неколцина артисти с леви убеждения, включително един певец негър, и театрални режисьори. Някои от гостите бяха от Фабианското общество в Англия, имаше и неколцина бизнесмени. Срещу имената бяха отбелязани датите на пристигане и отпътуване, имената и адресите на хотелите, където бяха отседнали. Теоретично всеки един от тези хора можеше да е агент, пристигнал в Москва с фалшива самоличност, а можеше да е дошъл съвсем законно. Но той щеше да обходи хотелите и да научи каквото успее. Това поне беше добро начало.

Клайст се изправи.

— Благодаря за помощта ви — заяви той сдържано.

— Само едно нещо — каза аташето с вдигнат показалец. — В едно нещо сме стриктни. Не убиваме руснаци.

Цигуларят се усмихна, макар че очите му останаха леденостудени.

— Нямам никакво намерение да убивам руснаци.

Единият от регистраторите на рецепцията извика Мет-калф, докато той влизаше във фоайето.

— Господине? Господин Меткалф? Моля да ме извините, но за вас има спешно съобщение.

Меткалф пое сгънатия лист, който регистраторът му подаде. От Роджър? — зачуди се той. От Хилиард? Никой от двамата не би използвал регистратора да му предаде спешно съобщение.

Не. Не беше написано на бланка от тестето за съобщения на регистратурата, а върху дебел лист твърда хартия. В горния край се четеше „Народен комисариат на СССР за външна търговия“. Съобщението съдържаше няколко реда:

„Уважаеми г-н Меткалф,

Уведомяваме Ви да се явите в Народния комисариат за външна търговия за спешни консултации с комисаря Литвиков. Шофьорът вече е инструктиран.“

Беше подписано с дебели заврънкулки с перодръжка от шефа на кабинета на Литвиков. Той се бе срещал с Литвиков. Комисарят за външна търговия беше човекът, уредил визитата му в Москва.

Меткалф си погледна часовника. Беше късно, след края на работния ден, но той знаеше, че за съветските високопоставени служители нямаше работно време. Нещо се бе случило, нещо сериозно. Каквото и да беше, не можеше да се избегне. Шофьорът чакаше във фоайето. Меткалф доближи до него.

— Серьожа — каза той. — Да вървим.

Върху бюрото на Литвиков имаше безброй телефони в различни цветове. По стандартите на съветската йерархия, колкото повече телефони имаше върху бюрото, толкова по-важен беше човекът. Меткалф се почуди дали някой от апаратите беше свързан директно с генералния секретар, дали Литвиков разполагаше с толкова власт. Зад гърба му висяха два огромни портрета — на Ленин и на Сталин.

Литвиков, който имаше рунтави вежди, стана от стола си в момента, в който шефът на кабинета му въведе Меткалф. Беше висок мъж с широки плещи, лъскава черна коса и призрачно бледа кожа. През последните десетина години Меткалф беше свидетел как Литвиков се издигаше по йерархията на министерството и как се промени от сервилен подлизурко до изтерзан, угрижен високопоставен служител. Но сега имаше нещо ново в излъчването на Литвиков: гняв, възмущение, гладиаторска самоувереност, примесена със страх, което разтревожи Меткалф.