Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Тя наистина е рускиня. Това е истина. И аз съм бизнесмен — донякъде. Е, семейството ми е в бизнеса. Това ме доведе тук първоначално.

— Но не и този път.

— Не съвсем. Тук съм, за да помогна на някои приятели.

— Някои приятели от разузнаването.

— Нещо такова.

— Значи е вярно онова, което пише в „Правда“ за чужденците. Всички са шпиони.

— Не, това е пропаганда. Повечето не са. — Той се поколеба. — Аз не съм шпионин, Лана.

— Тогава го правиш от любов.

Сарказъм ли беше това? Изгледа я внимателно.

— От любов към Русия — отговори той — и от любов към теб.

— Майка Русия е във вените ти — каза тя, — както и в моите. Обичаш я, както аз я обичам.

— В известен смисъл, да. Не Съветския съюз. А Русия, руския народ, езика, културата, изкуството. И теб.

— Май ти се насъбраха много любови?

Дали това, което пробягна по лицето й, беше проява на разбиране? В сумрака беше невъзможно да каже със сигурност.

— Да — прошепна той, придръпвайки я близо до себе си. У него се надигаше страст, примесена с чувство за вина. — Много любови. Но най-вече една.

Беше толкова близо до истината, колкото можеше да се изрази с думи.

Лежаха на тясното легло в мрачния апартамент на чужд човек. Ръката й бе отпусната върху гърдите му. И двамата лепнеха от пот. Дишането им постепенно се нормализираше. Лицето й бе опряно на възглавницата. Той зяпаше в пукнатините на гипсовия таван. След като се любиха, се почувства физически облекчен, но не и емоционално. Напрежението не го напусна, дори се засили от вината, която се надигаше в гърдите му, от което стомахът му се свиваше, а в устата му горчеше. Лана се люби с него с обичайната всеотдайност и сега лежеше със затворени очи и отпусната назад глава. Питаше се дали успя да я разтовари поне за малко от ужасните грижи в живота й. Не искаше да направи или да каже нещо, което да развали удоволствието й. Това, че я мамеше, бе достатъчно противно.

След няколко минути тя обърна лицето си към него. Забеляза, че напрежението й не бе изчезнало.

— Даваш ли си сметка за моя… надзирател, както го наричам?

— Онзи, когото срещнахме при дачата? Който те следи навсякъде?

Тя кимна.

— Изглеждаш ми спокойна с него. Има нещо, което не схващам.

— Изглеждам спокойна, да. Но съм ужасена от него, от онова, което може да ми причини. Досещаш ли се какво могат да ми сторят те, ако решат, че се срещам с агент на американското разузнаване?

— Разбира се — отговори Меткалф, докосвайки пламнало то й лице с пръстите си, копринената й кожа.

— Съмнявам се. Москва сега е много по-различна, отколкото по времето, когато се запознахме. Не можеш да си представиш на какви чистки сме подложени през последните няколко години. Никой не би повярвал, че може да има подобен кошмар. Никой чужденец не би повярвал, че всичко това се случва. Дори на нас не ни се вярва.

— Още не е приключило, нали?

— Никой не знае. Понамаляха в сравнение с преди две години, но никой не знае. А най-ужасното е, когато не знаеш. Не знаеш кога ще почукат на вратата ти, дали няма да се появят агенти на НКВД да те отведат. Не знаеш, когато звънне телефонът, дали няма да получиш някое ужасно известие. Хората просто изчезват, без обяснение, а семействата им се страхуват да споделят с някого. Когато отведат някого, изпратят го в лагер или го екзекутират, избягваш семейството му. Страхуваш се, че близките на жертвата са заразни, че може да прихванеш болестта от тях. Арест в някое семейство е като тиф, като проказа, трябва да се пазиш. Освен това непрекъснато ни набиват в главите да се пазим от чужденците, защото капиталистите са шпиони. Разказах ти за моята приятелка балерина, която се сприятели с чужденец. Знаеш ли какво прави в момента, това красиво и талантливо момиче? Твърди се, че работи в трудов лагер в Томск, че всеки ден трябва да чисти замръзналите екскременти в тоалетните с тел.

— Невинността не предпазва.

— Знаеш ли какво разправят властите, ако въобще успееш да разговаряш с някой от тях? Те казват, че има и невинни жертви, но какво от това? Покрай сухото гори и мокрото.

Меткалф затвори очи и я прегърна.

— Имаме едни съседи, мъж и бременна жена. Арестуваха го. Никой не знае защо. Отведоха го в затвора „Бутирка“, обвиниха го в престъпление срещу държавата и го накараха да подпише фалшива декларация. Но той отказа. Настоя, че е невинен. Закараха бременната му жена в стаята за разпити. Двама мъже го държали, докато други двама хвърлили жената на пода и започнали да я бият, да я ритат, а тя пищяла ли пищяла. И той пищял, молел ги да престанат, но те не искали и да чуят. — Тя преглътна. Сълзите се стичаха по лицето й, мокрейки възглавницата. — А когато родила там, бебето било мъртво.