Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Господи, Лана — прекъсна я Меткалф. — Моля те.

— Така че, Стива, ако се чудиш защо съм се променила, защо изглеждам тъжна, вече знаеш. Докато ти пътуваш по света, забавлявайки се с жени, аз живея в такъв свят. За това съм предпазлива.

— Ще се грижа за теб — обеща Меткалф. — Ще ти помогна.

А после си каза наум: Какво й причинявам?

— О, моят мак — гукаше Фон Шюслер — май не ме слуша.

Той бърбореше ли бърбореше, както обичаше да прави, за незначителните досадници в службата му, колегите, които не оценяваха гениалните му идеи, секретарката, която редовно закъснявала за работа, оправдавайки се с транспорта в Москва, макар да живеела само на две преки от посолството. Беше досадна тирада от оплаквания, обвързани с една обща мисъл: никое от тези нищожества не оценяваше неговото величие. Фон Шюслер никога не издаваше тайни. Или беше по-лукав, отколкото Лана смяташе, или което бе по-правдоподобно, не се вълнуваше от нищо, което нямаше връзка с неговото величие.

— Предполагам, че съм малко преуморена — отвърна Лана.

Лежаха върху огромно легло, което Фон Шюслер си бе поръчал от Берлин. Докато бърбореше, си пийваше бренди и дъвчеше марципан. Беше навлякъл копринен халат, под който нямаше нищо, както тя имаше няколко пъти нещастието да забележи. Миризмата на тялото му беше отблъскваща. Германецът не беше особено стриктен по отношение на хигиената си. Изпитваше обичайното свиване в стомаха си, както винаги в негово присъствие, но тази вечер беше още по-неприятно. Чакаше с ужас мига, в който щеше да хвърли халата от себе си, а това щеше да се случи всеки момент, и да започне половия акт. „Акт“ беше точната дума, помисли си тя. Но тази вечер притеснението й беше по-голямо от обичайното заради онова, което предстоеше да направи.

— Да не репетираш наум хореографията си? — попита Фон Шюслер и я погали по главата, както се гали куче. — Мисли за работата си само когато си на работа, мое макче. Леглото ни е свещено място. Не бива да го оскверняваш с притеснения за работата си.

Изкушаваше се да го попита защо той не спазва това правило, но се въздържа.

— Става дума за баща ми — каза тя. — Притеснявам се за него.

— Спокойно — отвърна й нежно Фон Шюслер. — Моля те, мое малко макче. Нито дума за досието няма да стигне до властите. Не се ли убеди?

Тя поклати глава.

— Не е това. Повериха му нова длъжност.

— А — промърмори Фон Шюслер и се облегна на купчината възглавници, загубил всякакъв интерес. — Добре тогава.

Явно я чакаше да смени темата, за да се върне към оплакванията си от нищожествата в посолството или още по-лошо, да развърже колана на халата си.

— Преместиха го на нова длъжност — продължи да упорства Лана. — Много по-отговорна длъжност в Комисариата на отбраната.

Фон Шюслер отпи поредната глътка бренди и се протегна за парче марципан.

— Искаш ли, скъпа?

Тя поклати глава.

— Сега татко отговаря за бюджета на Червената армия. Искат от него да преразгледа всички разходи, което означава, че ще трябва да провери разположенията на войските, разноските за оръжия — всичко.

Фон Шюслер издаде само досадно сумтене.

— Ужасна работа е. На практика трябва да проучи цялата военна стратегия на Червената армия.

Най-после бледосините очи на Фон Шюслер пробляснаха. Явно той се бе заинтригувал. А дали не беше проява на свинската му лакомия?

— Вярно? Това наистина е отговорна работа. Трябва да е много доволен, че са го повишили.

Лана въздъхна дълбоко.

— Всичките тия документи, които носи вкъщи и които преглежда по цяла нощ. Безчет колонки с цифри — бройки на танкове, самолети, кораби, оръжия, войници… горкият татко, ще го изтощят до смърт.

— Виждала си тези документи?

— Дали съм ги виждала? Разхвърляни са из целия апартамент — стъпвам върху тях. Горкият ми баща, той е войник, а не деловодител, защо му причиняват това?

— А ти чела ли си някои от тях? — Фон Шюслер се мъчеше да звучи нехайно, макар че не успяваше. — Искам да кажа, разбираш ли нещо от тях?

— Руди, толкова ситно са изписани, че ще ме заболят очите. Горкичкият ми баща, трябва да използва очила за четене, а какво главоболие получава.

— Толкова много документи из къщата — промърмори Фон Шюслер. — Той сигурно им губи дирята, а? Баща ти подреден човек ли е?

— Подреден? Баща ми? — тя се засмя. — Когато командваше войниците, нямаше по-подреден от него. Но когато опре до документи, е цяло бедствие. Непрекъснато се оплаква, че не може да открие този или онзи лист, пита ме дали съм го видяла, дали знам къде го е сложил.