Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Тук имаш контакти. Няма време хората ми да ги изработят и да ги изпратят от САЩ.

— Нямаш проблеми.

— Ще работиш сам. Залогът е изключително висок. Никакви лудории. Има доста голяма вероятност нещо да се издъни.

— Отново те питам: ако нещо се издъни?

Коркоран си нагласи филона.

— Ако нещо се издъни, Стивън, те съветвам да се молиш.

Цигуларят чакаше в апартамента на мъжа. От СД се бяха добрали до адреса му чрез телефон, който им даде курвата. Клайст все още не знаеше местоположението на станцията — курвата естествено също нямаше представа. И информаторът, който ги предупреди за пратката по въздуха, не го знаеше: информацията бе строго херметизирана. Докато чакаше британският агент да се завърне, той внимателно претърси апартамента му. Сега знаеше истинската самоличност на британеца, което бе добро начало. Разбра също, че той работи нощем, а денем спи.

Клайст само трябваше да почака.

Малко след седем часа сутринта той чу превъртането на ключа в ключалката. Британецът си тананикаше, докато се суетеше насам-натам. Сложи вода за чай и отиде до спалнята да си облече пижамата. Отвори вратата на дрешника и тъкмо да размести закачалката, не успя дори да извика, преди Клайст да изскочи от дрешника и да го хване за гърлото, поваляйки го на пода.

Британецът започна да се дави, лицето му почервеня.

— Какво по…

Но Клайст заби коляното си в слабините на мъжа толкова силно, че можа да чуе как опашната кост изпука.

Сега британецът стенеше. От очите му рукнаха сълзи. Плачеше като момиче.

— Единственото, което ме интересува, е къде се намира станцията — каза Клайст, чийто английски бе със силен немски акцент; той бе учил английски доста късно.

Клайст пусна едната си ръка от гърлото на мъжа.

— Мамка ти — каза британецът с гърлен глас.

Британецът вероятно си помисли, че Клайст пусна ръката си от гърлото му, за да му даде възможност да говори. Само че Клайст бръкна в джоба си за струната за цигулка. Той я прехвърли през гърлото на мъжа за секунди, точно над ларинкса и под подвижната подезична кост. Мястото бе много уязвимо. Притискайки едновременно гръкляна и каротидната артерия, той видя как очите на британеца изскочиха.

Младият мъж, по всичко личеше, не бе много стриктен в личната хигиена, осъзна Клайст. Вероятно не се бе къпал няколко дни. Вярно, топлата вода не достигаше, но това не беше никакво извинение.

— Отново те питам — заповяда бавно Клайст — Искам да разбера местоположението на станцията, където работиш. Това е всичко. Ако ми отговориш, ще съм си свършил работата и веднага ще си тръгна. Ще те оставя жив. Не е нужно да се правиш на смел.

Британецът се опита да каже нещо. Клайст разхлаби примката.

— Добре — задъха се британецът. — Добре, ще ти кажа!

— Лъжлив отговор ще гарантира не само твоята смърт, но и смъртта на всичките ти колеги.

Клайст бе научил от дългогодишното водене на разпити и мъчения, че само заплаха за смърт не е ефективна. Онова, което помагаше най-много, бе чувството за вина, инстинктът да съхраниш живота на своите приятели и колеги. И болката. Болката най-лесно развързваше езика. Затова бе сложил примката точно на това място. За да предизвика най-силна болка.

— Ще ти кажа — разтрепери се британецът.

И го направи.

След като научи всичко, което искаше да знае, Клайст рязко стегна струната от цигулката върху меката част от гърлото на британеца. На физиономията му се изписа учудване и възмущение. Аз спазих своя ангажимент от сделката — сякаш казваха очите му. — Защо ти не спази твоя?

Клайст винаги недоумяваше защо жертвите му си въобразяваха, че могат да сключват с него сделки? Каква полза от сделка, след като силата е на страната на единия?

След като британецът издъхна, Клайст се изправи и с отвращение изми от ръцете си гнусната смрад.

В Париж живееше един фалшификатор, когото Меткалф познаваше от няколко години и комуто вярваше, доколкото можеше да си позволи да вярва на когото и да било в живота си под прикритие. Ален Дюкроа не беше обикновен фалшификатор, разбира се, но нацистката окупация го промени, както промени мнозина други. Ветеран от Първата световна война, осакатен от битката при Сома, Дюкроа притежаваше много таланти: поет, собственик на известна книжарница и издател. Издателство „Дюкроа“ бе специализирано в публикуването на книжки с анекдоти, приказки и фолклор, красиво оформени поредици от творби на известни и не толкова известни поети. Печатната преса, която се намираше в студио зад книжарницата, Ален Дюкроа използваше за още нещо — прецизна изработка на карти за самоличност, шофьорски книжки, разрешителни на СД, германски паспорти и всичко друго, от което се нуждаеше малобройната армия от смели бойци на Съпротивата. Беше добър човек и вършеше много ценна работа.