Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Красива е — каза Меткалф. — Ще почета с удоволствие.

— Ако изчакаш няколко минути, ще проверя какво мога да направя. Ще те уведомя дали изработката на документа ще ми отнеме един или дванадесет часа. Спешно ли ти трябват?

— Спешно, скъпи Ален.

— Ще се постарая. Излез отпред и пази магазина, докато поогледам тук. Ако Расин не ти допадне, чувствай се свободен да претършуваш книжарницата. Можеш да откриеш истински бижута, уверявам те. Как се бе изразил Ламартин? „Сред боклука човек може да открие скъпоценни камъни.“

Меткалф се върна в книжарницата и заразглежда рафтовете без особено любопитство. Той не посещаваше често книжарници, а точно в този момент му липсваше търпение. Беше напрегнат, безпокоеше се, че въвлича своя приятел.

Фалшифицирането на визи не беше провинение от същия калибър като печатането на фалшиви купони за храна или нещо подобно. Ако разкриеха Меткалф, можеше да пострада Дюкроа. Тази мисъл го накара да потрепери от ужас. Меткалф доброволно се бе съгласил да работи под прикритие. Но Дюкроа беше интелектуалец, собственик на книжарница, литератор. Не шпионин. Беше смел и даваше своя принос в съпротивата, трябваше на всяка цена да го предпази.

Няколко минути по-късно мислите му бяха прекъснати от звъненето на вратата. Влезе клиент, около четиридесетгодишен мъж. Меткалф бе обхванат от притеснение, от натрапчивото усещане, че нещо около този мъж не бе наред. В това време на лишения той изглеждаше добре нахранен. Беше със загладен косъм и издаваше привилегированост в елегантно ушития си костюм. Косата му бе късо подстригана като на военен и носеше очила без рамки. Дали не беше германец? Обувките му изглеждаха скъпи, бяха идеално лъснати и кожени. Французите вече не се обличаха по този начин.

Меткалф се направи, че разглежда издание на Корней върху един от рафтовете на равнището на очите му, като в същото време тайно изучаваше току-що влезлия мъж. Дървеният под скърцаше, докато той разглеждаше наоколо. Явно търсеше нещо или някого.

Меткалф наблюдаваше мълчаливо. Когато мъжът се извърна малко настрани, той забеляза леката издутина над китката му: пистолет в кобур.

— Мили Боже — помисли си Меткалф. — Проследили са ме.

Минута по-късно чу да спира кола до тротоара пред книжарницата. Позна модела по звука на мощния двигател, преди да види черния ситроен. Беше автомобил на Гестапо. Шофьорът носеше гестаповска униформа. От задната седалка се измъкна някакъв човек — още един цивилен агент в елегантен костюм.

Меткалф усети прилив на адреналин при влизането на втория агент на Гестапо в магазина. Явно са ме следили — осъзна той с ужас.

Бързо прецени наум ситуацията. Разполагаше с оръжие, прибрано над глезена, където не се забелязваше. На теория бе разкрит, но това не означаваше още, че трябва да извади пистолета и да стреля. Беше крайна мярка. Не биваше да рискува да убие агент на Гестапо, особено преди отпътуването от Париж. Това щеше да усложни нещата.

В случай че можеше да избяга, разбира се. Имаше двама души, които вероятно имаха заповед да арестуват, а не да убиват.

Но кого възнамеряваха да арестуват?

Дюкроа беше най-уязвим. В края на краищата Меткалф не правеше нищо друго, освен да разглежда книгите. Ако се оставеше да го отведат в Гестапо, нямаше да се случи нищо. Но ако нахлуеха в задната стая, докато Дюкроа вършеше нелегалната си работа, французина със сигурност го чакаше екзекуция.

Трябваше да предпази Дюкроа. Да го предупреди на първо време.

Тихичко Меткалф прокара пръст през редица от книги, сякаш търсеше конкретно заглавие, и внимателно се премести на съседния стелаж. Движеше се бавно, съсредоточено, с търпението на читател, изцяло погълнат от книгите.

Първият агент на Гестапо вдигна очи, наблюдавайки внимателно движенията на Меткалф. Вместо да побърза, Меткалф нарочно се забави, за да разсее подозренията на германеца. Той спря, измъкна една книга от рафта, разтвори я и се зачете. После поклати глава, върна я на мястото й и продължи към задната част на книжарницата. Изплъзвайки се от полезрението на двамата германци, скрити зад дългия и висок стелаж, той ускори крачки, като внимаваше да не вдига шум.

Накрая стигна до двойната врата, която водеше към работилницата.

Бутна я леко, за да не изскърца.

Дюкроа говореше по телефона. Меткалф се успокои, че наоколо не се виждаха никакви изобличителни улики, нямаше и печати на Вермахта, нито формуляри за документи, нищо такова.