Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Известно време Коркоран го наблюдаваше мълчаливо. Очите му изглеждаха бледосини зад очилата с рогови рамки с телесен цвят.

— Безкрайно съм разочарован от теб, Стивън — каза Коркоран тихо. — Внедрих те тук с цената на огромни разходи от оскъдните ресурси, а ти какво правиш в замяна?

— Сър — започна Меткалф.

Коркоран обаче не търпеше да го прекъсват.

— Както знаем, цивилизацията изчезва в огромния търбух на Хитлер. Нацистите завладяха Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Люксембург и Франция. Принудиха британците да си подвият опашката при Дюнкерк. Бомбардират Лондон и го превръщат в развалини. Тоя човек слага ръка на всички ресурси. Мили Боже, младежо, това може да е краят на свободния свят. А ти — ти разкопчаваш сутиени, мамка му.

Той извади ролка „Пепърминт Лайф Сейвърс“ и лапна един бонбон.

Меткалф през това време вдигна документите от леглото и ги размаха пред своя шеф и наставник.

— Сър, успях да отмъкна плановете на германската стратегическа военноморска база на атлантическото крайбрежие при Сен Назер…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Коркоран и схруска ментовия бонбон. — Германските убежища за подводници. Вече съм ги виждал.

— Какво?

— Ти не си единственият ми агент, млади човече.

Меткалф поруменя, неспособен да прикрие възмущението си.

— Кой ви достави това? Искам да знам. Ако имате агенти, които покриват една и съща територия, има опасност да се препънем взаимно и да изпортим цялата работа.

Коркоран поклати бавно глава, цъкайки.

— Знаеш по-добре и от мен, че не бива да ми задаваш такива въпроси, Стивън. Моите агенти не знаят какво вършат останалите. Това е ненарушимо правило.

— Това е лудост… сър.

— Лудост? Не. Това е предпазливост. Всемогъщият принцип на херметизацията. Всеки от вас трябва да знае само онова, което се отнася до собствената му задача. Иначе е достатъчно един да бъде заловен и подложен на мъчения и тогава цялата мрежа ще бъде компрометирана.

— За това сте ни дали цианидните таблетки — възрази Меткалф.

— Да. Които вършат работа, ако разполагаш с време. Ами ако те пипнат ненадейно? Позволи ми да ти напомня нещо: един от хората ми, когото бях внедрил на важна позиция в „Компани Франсез де Петрол“, беше заловен от Гестапо преди седмица. Само Господ знае какво е станало с него. Този човек знае за съществуването на това място — Корки показа с ръце Пещерата. — Ами ако проговори? Представяш ли си, ако ни издаде? Това са въпроси, които непрестанно не ми дават мира и нарушават съня ми.

За миг се възцари тишина.

— Защо сте тук, сър?

Корки прехапа долната си устна.

— Псевдонимът ти е РОМЕО, нали така, Стивън?

Меткалф присви очи и поклати глава притеснено.

— Често се улавям, че съм изгубил всякаква надежда от твоята невъздържаност, когато стане дума за нежния пол — той се подсмихна под мустак и сдъвка бонбона си. — Но по някога оставените от теб разбити сърца са от полза за каузата ни.

— Как така?

— Имам предвид една жена, с която имаше връзка преди време.

Меткалф примигна. Това можеше да се каже за доста голям брой жени, а не му се щеше точно сега да гадае.

— Тази жена — твоя стара любов — в момента ходи с важен нацистки служител.

— Не знам за кого говориш.

— Вероятно шест години минаха оттогава. В Москва.

— Лана! — прошепна Меткалф.

Сякаш електрически ток мина по цялото му тяло само като чу името й, име, за което не бе и помислял, че ще чуе отново. Представи си я, тя бе все още жива в спомените му.

Лана — Светлана Баранова — беше изключителна жена, невероятно красива, магнетична, страстна. Тя бе първата голяма любов в живота му.

Москва през 1934 година бе мрачно, страшно и тайнствено място, когато Стивън Меткалф, току-що излязъл от Йейл, посети града за първи път. Семейство Меткалф имаха ограничен бизнес в Русия. През 20-те години старият Меткалф основа половин дузина смесени предприятия със съветското правителство, като се започне от фабрика за моливи в Новгород и се стигне до разработване на нефтени находища в Грузия. Когато възникнеше някаква трудност, както често се случваше със съветската бюрокрация, Меткалф-старши изпращаше двамата си синове да разрешат спора. Докато неговият упорит брат Хауард участваше в безкрайните срещи със съветските функционери, Стивън разучаваше града с омагьосан поглед. Особено силно го поразяваше Болшой театър със своята огромна колонада, която завършваше на върха с бронзова скулптура на Аполон в колесница. В тази величествена сграда от деветнадесети век той бе запленен от красивата млада балерина. На сцената тя сякаш плуваше и летеше, а нейната ефирност се подчертаваше от порцелановата й кожа, тъмните очи и копринената черна коса. Нощ след нощ той наблюдаваше удивителните й движения, без никакви усилия в „Червеният мак“, „Лебедово езеро“, „Борис Годунов“. А най-незабравимата й роля бе в постановката на Игор Мойсеев на „Тристан и Изолда“.