Робърт Лъдлъм: Предателството „Тристан“

Носовият глас с британски акцент, характерен за висшата класа, принадлежеше на Сирил Лангхорн, първокласен шифровчик.

Седналият до него Джони Бетс от Питсбърг, един от най-добрите радисти, се намеси:

— Точно така.

— Ха — продължи Лангхорн, — Стивън забелязва само нещата в рокля.

Къмптън-Джоунс се запревива от смях. Меткалф също се засмя добродушно и отговори:

— Мисля, че вие, спецове, се нуждаете от малко развлечения. Мога да ви заведа до едно-две-две.

Той имаше предвид прословутия бордей на улица „Прованс“ 122.

— Там съм като у дома си — похвали се Къмптън-Джоунс.

— Имам си постоянно момиче.

Той намигна към останалите и добави:

— Ще я видя по-късно тази вечер, след като ни докарат новата пратка резервни части.

— Да не би това да е представата ти за дълбоко проникване във Франция? — попита Лангхорн.

Къмптън-Джоунс поруменя още повече, а Меткалф се заля от смях. Харесваше мъжете, които работеха тук, особено Къмптън-Джоунс. Често наричаше Лангхорн и Бетс близнаците Бобси 1 1 Герой на серия популярни детски книги. — Бел. прев. , макар че двамата въобще не си приличаха. На свой ред те го смятаха за нещо като Ерол Флин 2 2 Холивудски актьор. — Бел. прев. и го гледаха със завист и страхопочитание.

Меткалф наостри уши и се заслуша в музиката, която се носеше от радиото.

— Харесва ми — каза той. — Добрата стара американска музика. Това е Глен Милър на живо от „Кафе Руж“ в Ню Йорк.

— Съжалявам, не позна — поправи го Къмптън-Джоунс. — Страхувам се, че е оркестърът на Джо Лос, приятел. От Лондон. В типичния си стил.

— Е, момчета, радвам се, че имате време да се разтакавате и да слушате музика, докато на някои им се налага да работят — каза Меткалф.

Той бръкна в смокинга и извади от хастара свитъка от документи. Вдигна ги нависоко и се усмихна гордо.

— Плановете на германската база при Сен Назер, включително подробности за убежищата на подводниците Ю, дори за заключващите системи под водата.

— Невероятно — удиви се Къмптън-Джоунс.

Лангхорн изглеждаше дълбоко впечатлен.

— Да не си измъкнал всичко това чрез малката ти германска сладурана?

— Не. От частния кабинет на граф Морис Леон Филип дю Шатле.

— Оня задник от Виши? — попита Лангхорн.

— Същият.

— Направо ме уби! Как се промъкна в кабинета му?

Меткалф наведе глава.

— Един джентълмен никога не говори за онова, което прави в леглото, Сирил.

— С жена му? Боже мой, Стивън. Нямаш ли поне малко гордост? Та мадам е дърта кранта!

— Да, но мадмоазел е съвсем млада кобилка. А сега трябва да изнесем тайно чрез куриер тия неща възможно най-скоро, за да стигнат до Корки в Ню Йорк. Искам също от вас да шифровате основното съдържание на документите и да го излъчите по ефира за анализ.

Той, разбира се, имаше предвид Алфред „Корки“ Коркоран. Своя шеф. Невероятен майстор на шпионажа, който ръководеше частна агентурна мрежа, а Меткалф беше част от нея.

Частна мрежа: агентите докладваха на Коркоран, а не на някоя правителствена агенция или комисия. Но в това нямаше нищо незаконно, нито пък мрежата оперираше през главата на правителството. Тя действаше с благословията на президента Франклин Делано Рузвелт.

Америка се намираше в странно положение. Европа воюваше, но не и тя. Америка наблюдаваше и чакаше. Гласовете на изолационизма бяха влиятелни и високи. Каквито бяха и гласовете на онези, които страстно настояваха, че Съединените щати трябва да влязат във войната, да нападнат Хитлер и да защитят европейските си приятели, тъй като в противен случай цяла Европа щеше да бъде пометена от нацистка Германия, а тогава щеше да е късно. Силата щеше да е на страната на Хитлер.

Но така или иначе, не съществуваше централизирана разузнавателна агенция. Рузвелт отчаяно се нуждаеше от надеждна, безпристрастна информация за онова, което правеха нацистите, и за това колко силна е съпротивата срещу Хитлер. Щеше ли Великобритания да оцелее във войната? Рузвелт нямаше доверие на военното разузнаване, което в най-добрия случай бе аматьорско, и презираше Държавния департамент, където преобладаваха изолационистките настроения, както и заради склонността му да донася всичко на вестниците.

Така в края на 1939 година Франклин Рузвелт се обърна към свой стар приятел и състудент от Харвард. Алфред Коркоран бе служил във военното разузнаване Ге-2 по време на Първата световна война, после се прочу в строго секретния свят на МИ-8, известно като „Черната стая“, базираната в Ню Йорк шифровъчна служба, която през 20-те години успя да пробие кодовете на японските дипломати. След закриването на „Черната стая“ през 1929 година Коркоран играеше важна задкулисна роля в решаването на дипломатически кризи през 30-те години — от Манджурия до Мюнхен.