Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Цялото помещение, в което влезе, разбира се, също бе шумоизолирано чрез най-модерната налична технология. Всъщност представляваше стая в стая с двойни стени, монтирани върху метални пластини и със същата метална обшивка, и осемнайсетсантиметрови гумени уплътнения; дори въздухопроводите бяха изолирани с гума и фибростъкло. Таванът бе нисък, вътрешните стени имаха прясна мазилка, боядисана в характерния за американската армия сив цвят.

Съвсем малка част обаче от новобоядисаните лъскави стени се виждаше, тъй като по периметъра на цялото помещение беше наредена сложна апаратура. Дори Меткалф, който идваше тук поне веднъж седмично, не знаеше за какво служат поне половината от приборите. Част от съоръженията му бяха познати — късовълнови радиопредаватели „Марк XV“ и „Парасет“, телетипни машини, телефони със записващи устройства, шифровъчна машина М-209, магнетофони.

Пред апаратите седяха две млади момчета със слушалки и записваха нещо в бележници. Лицата им се къпеха в призрачнозелената светлина, която се излъчваше от катодните екрани. Имаха ръкавици и внимателно въртяха копчетата, калибрирайки честотите. Морзовите сигнали, които те следяха, се приемаха с помощта на антенни жици, които минаваха по цялата сграда, собственост на французин, който им симпатизираше, и стигаха чак до покрива.

Изумяваше се от сложните съоръжения всеки път, когато посещаваше Пещерата, каквото бе прозвището на тази нелегална станция — никой не си спомняше дали името имаше нещо общо с бара „Льо Каво“, или просто се дължеше на факта, че базата наистина приличаше на електронна пещера. Цялата апаратура беше доставена нелегално във Франция на части с кораби или по въздуха с парашути и естествено беше незаконна от гледна точка на нацистките окупатори. Достатъчно бе човек да притежава радиопредавател, за да бъде изправен пред наказателния взвод.

Стивън Меткалф бе част от малка група агенти, които работеха в Париж за една от съюзническите разузнавателни мрежи, чието съществуване бе известно на ограничен кръг хора във Вашингтон и в Лондон. Меткалф познаваше малцина от другите разузнавачи. Мрежата оперираше по този начин. Всеки от елементите действаше отделно от останалите, всяко нещо бе самостоятелно. Едното разклонение не знаеше докъде се простира другото. Процедурите се диктуваха от съображения за сигурност.

Тук, в Пещерата, трима млади радисти и шифровчици следяха и осъществяваха тайна радиовръзка с Лондон, Вашингтон и с широка мрежа разузнавачи, които действаха в Париж и други градове в окупираните райони на Франция и в цяла Европа. Мъжете — двама британци и един американец — бяха сред най-добре обучените от Свързочния кралски корпус близо до парка „Тейм“ край Оксфорд, а след това и в специалната тренировъчна школа 52. В тия времена квалифицираните радисти бяха рядкост, а британците изпреварваха американците по подготовка на персонал.

Радио, нагласено на Би Би Си, работеше тихичко. Следяха го за кодирани сигнали под формата на чудати „лични послания“ преди вечерната емисия новини. На малка сгъваема масичка в средата на помещението беше изоставена партия шах. Вечер имаха най-много работа, тъй като радиочестотите не бяха така претоварени и можеха да предават и приемат по-лесно.

Стените бяха отрупани с карти на Европа, на границите и крайбрежието на Франция, на всеки район в Париж. Имаше морски карти за навигация, топографски карти, за движението на кораби и товари в Марсилия, подробни карти на военноморски бази. И все пак в помещението не липсваха и чисто човешки нотки: сред картите беше залепена фотография на Рита Хейуърт от корицата на списание „Лайф“ и още една изрезка от списанието — на Бети Грейбъл по бански костюм.

Дерек Къмптън-Джоунс, мъжът с румените бузи, който му отвори вратата, стисна ръката на Меткалф и яко я раздруса.

— Радвам се да те видя жив и здрав, приятелю — каза той сериозно.

— Всеки път ме посрещаш с тия думи. Сякаш си разочарован — пошегува се Меткалф.

— По дяволите — запелтечи Къмптън-Джоунс. — Някой да ти е казал, че в момента се води война?

— Наистина? — отвърна Меткалф. — Като се замисля, навън наистина е фрашкано с военни униформи.

Единият от мъжете със слушалки, който седеше пред апарат в отсрещния край на помещението, се обърна, погледна уморено Къмптън-Джоунс и каза:

— Ако си държеше панталоните закопчани, сигурно ще ше да забележи какво става извън спалните, където прекарва по-голямата част от времето си.