Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Погледна си часовника. Минаваше полунощ. Тъкмо бе започнал комендантският час, който онези мосю — нацистите — бяха наложили в Париж.

Този бар обаче никога не пускаше кепенците. Жандармеристите и нацистите си затваряха очите и му позволяваха да работи. Разбира се, срещу тлъсти рушвети и безплатно пиене.

Слезе по стълбите и натисна старомодния звънец три пъти. Въпреки гълчавата успя да чуе звънеца.

След няколко секунди се появи светла точка в шпионката на масивната боядисана в черно дървена врата. Светлината замига, явно някой погледна през шпионката, и вратата се отвори.

Мястото наистина беше мазе с неравен и напукан циментов под, с петна от разсипани питиета, с криви тухлени стени. Беше много задимено и вонеше на пот и застояла миризма на тютюн, при това долнопробен, и евтино вино. От радиото се носеше музика. До дървения барплот със следи от чаши бяха седнали седмина грубовати работници и една жена, която приличаше на проститутка. Изгледаха го без особено любопитство, но донякъде враждебно.

Съдържателят, който му отвори, го поздрави.

— Мина дълго време, Даниел — каза Паскал, мършаво старче, извехтяло като бара си. — Винаги се радвам да те видя.

Той се усмихна, показвайки неравните си, пожълтели от тютюна зъби, както и два златни. Наведе по-близо сбръчканото си лице.

— Още ли не си намерил „Житан“?

— Очаквам пратка вдругиден.

— Отлично. Още ли са по сто франка?

— По-скъпи са — снижи гласа си. — За другите. За теб има специална отстъпка.

Съдържателят присви подозрително очи.

— Колко?

— Без пари.

Паскал се засмя от сърце с характерния дрезгав кикот на пушач. Ейхен не можеше дори да си представи какви боклуци пушеше обикновено съдържателят.

— Както кажеш — отговори той и се върна зад тезгяха. — Да ти предложа коктейл?

Даниел поклати глава.

— Скоч? Коняк? Или искаш да използваш телефона? — посочи към телефонната кабина в другия край на бара, чиито стъкла бяха счупени от самия Паскал като предупреждение към клиентите да си пазят езика зад зъбите. Дори тук, където не допускаха непознати, човек не можеше да е сигурен кой го подслушва.

— Не, благодаря. Само тоалетната.

Очите на Паскал го стрелнаха за момент, после той кимна. Макар и недодялан и заядлив тип, беше самата дискретност. Знаеше кой му плаща наема и мразеше германците не по-малко от другите. Но никога не говореше за политика. Вършеше си работата, сервираше напитки и нищо повече.

Докато вървеше към другия край на бара, някой му се озъби.

— Черноборсаджия.

Явно бе чул разговора между Ейхен и Паскал. Е, това не можеше да се избегне.

В края на дългото и тясно помещение, където бе такъв мрак, че Ейхен не виждаше почти нищо, имаше вход, водещ към дървено стълбище в окаяно състояние. Стълбите скърцаха издайнически, докато слизаше по тях. Носеше се силна смрад на урина и изпражнения, въпреки че вратата на още по-смрадливата без никакво съмнение тоалетна бе плътно затворена от предвидлив редовен клиент.

Ейхен обаче не влезе в тоалетната, а отвори вратата на килера за метли. Влезе вътре, стъпвайки върху парцали и покрай кофи и шишета с почистващ препарат. Върху стената бе закачена метла с къса дръжка. Той хвана дръжката и я завъртя в посока, обратна на часовниковата стрелка. После я бутна навътре и стената, която бе вход, се отвори.

Влезе в още по-тъмно помещение, около метър на метър, където миришеше на влага и прах. Чуваше се как горе в бара вървят хора. Точно пред него имаше желязна врата, боядисана скоро в черно.

Отвътре се чу рязък глас.

— Уи?

— Марсел е — отговори човекът, известен като Ейхен.

Гласът продължи на френски.

— Какво искаш?

— Имам стока, която може да те заинтересува.

— Каква?

— Мога да ти предложа масло.

— Откъде?

— От склад близо до Порт де Лила.

— Колко?

— Двайсет и два франка килото.

— Това е двайсет пъти повече от официалната цена.

— Да, но разликата е, че мога да ти го доставя.

— Разбирам.

След миг вратата се отвори с механично щракване, а после и пневматично съскане.

Дребен, спретнат младеж с румени бузи, черна коса на къдрици а ла Юлий Цезар и кръгли слънчеви очила му пусна широка усмивка.

— Виж ти, виж ти. Стивън Меткалф от плът и кръв — каза младежът с йоркширски акцент. — Какво ни носиш, приятел?

Стивън Меткалф — или Даниел Ейхен, или Николас Мендоса, или Едуардо Морети, или Робърт Уелън — затвори вратата след себе си, а после провери дали е заключена. Желязната врата имаше отвътре гумено уплътнение, шумозаглушителна мярка.