Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Умът му работеше трескаво, припомняйки си какво се бе случило и премисляйки как да се измъкне. Той бе наясно, че ще се види с Женевиев тази вечер, но не бе планирал възможността да попадне в кабинета на баща й — възможност, която със сигурност не би пропуснал. Но сега, с дебелото тесте документи, напъхани в смокинга му, не беше никак добра идеята да се върне на партито. Можеше да се сблъска с някого и да се чуе шумоленето на хартията.

И все пак трябваше да има някакъв начин. Можеше да отиде на гардероба, да си поиска връхното палто, под предлог че си търси запалката, и да премести документите в него. Но имаше риск някой да забележи. Вероятно гардеробната не беше празна.

А този риск бе нищо в сравнение с далеч по-сериозната възможност, ако се върне при гостите, някой да узнае, че е бил с Женевиев в кабинета на баща й. Стълбището за прислугата водеше право в кухнята и слугите щяха да го видят да влиза няколко минути след Женевиев и да съберат две и две. Слугите съвсем не бяха дискретни, както бе уверил Женевиев, а със сигурност и тя знаеше истината. Те живееха заради клюки от този род.

Не че на Ейхен му пукаше от клюки и слухове. Какво от това, ако Мари-Елен дю Шатле научеше, че тайно върти любов с дъщеря й? Не го притесняваше опасността да бъде разкрит. Рано или късно графът щеше да разбере, че липсват документи, отнасящи се до националната сигурност, и щеше веднага да разпита жена си и прислугата. Щяха да завалят обвинения. Някоя от готвачките например, за да защити персонала, можеше да съобщи, че е забелязала младия мъж да слиза по стълбището откъм кабинета.

И тогава, дори господарят на дома да не разполагаше с доказателства, че Даниел е отмъкнал документите, Ейхен щеше да е главният заподозрян. И прикритието му — най-ценното, с което разполагаше — щеше да отиде по дяволите. Не можеше да допусне да се случи подобно нещо.

Вярно, имаше и други начини да се измъкне от къщата. Можеше да се качи по служебното стълбище до третия или четвъртия етаж, да прекоси един от двата по-горни етажа, които без съмнение не бяха осветени, и да се добере до другото стълбище. От там да слезе до задния двор, който сега представляваше градина, а в миналото бе служил за прибиране на каляските. Портата беше заключена, но той можеше да се прехвърли през високата дървена ограда, само че щяха да го забележат от прозорците на балната зала, част от които гледаха натам. Мъж в смокинг, който бяга през задния двор и прескача оградата — не, веднага щяха да го забележат.

Имаше само един безопасен начин да се измъкне от „Отел дьо Шатле“.

Само след минута се намери на последния етаж, използван от прислугата. Таванът бе нисък и силно скосен, а подът, покрит не с мрамор или друга каменна настилка, а със старо скърцащо чамово дюшеме. Нямаше жива душа. Всички слуги бяха долу. Младият мъж бе разучил предварително всяка подробност — не защото бе очаквал неприятности, съвсем не, а защото бе в стила му винаги да има авариен изход. Това бе обичайният му начин на действие, който бе спасявал многократно живота му.

Знаеше, че все някак ще успее да се измъкне през покрива, тъй като гърбът на хотела опираше точно до редицата от жилищни сгради.

Покривът на „Отел дьо Шатле“ беше мансарден тип с множество арковидни остъклени капандури. От пръв поглед разбра, че всички прозорци към покрива бяха разположени в предната част на къщата, откъм стаите на прислугата и беше малко вероятно да са заключени. Все пак изпита облекчение, когато натисна дръжката на първата врата и тя се отвори веднага.

Оказа се тясна стаичка с оскъдни мебели освен единичното легло и дрешника. Осветяваше я бледата лунна светлина, която се процеждаше през мръсните стъкла. Тичешком стигна до прозореца, с приведена глава се промъкна през тясната капандура и грабна ръчката.

Явно рядко отваряха капаците, ако въобще ги отваряха, тъй като едва успя да ги отмести със сила — първо единия, после другия.

Когато студеният нощен въздух нахлу вътре, той се огледа наоколо. Потвърдиха се наблюденията му за сградата от предните няколко дни. Прозорецът се отваряше директно към стръмно наклонения намазан с катран покрив, който се спускаше отвесно към парапет. Парапетът, висока каменна балюстрада с орнаменти, щеше да го прикрие от погледите на минувачите на улицата. Съседните сгради, различни варианти на архитектурата от епохата на Втората империя, нямаха парапети. Е, щеше да използва някакво друго прикритие.