Робърт Лъдлъм: Предателството „Тристан“

Каменната стена стигаше доста навътре в двора на къщата. На около десет стъпки от корниза на покрива върху каменния зид бяха закрепени железни стъпала, които водеха от върха чак до долу в тъмния двор. Железните стъпала се използваха от коминочистачите за достъп до димоотводите.

За миг Даниел се поколеба. Железните стъпала бяха доста далеч. Щеше да е много трудно да се задържи върху стената и да маневрира между вентилационните тръби, зидът бе доста тесен на върха. Единственият начин да се добере до там бе, като се държи за глинените тръби с провиснали надолу крака откъм фасадата на стената, все едно бе маймуна. Вентилационните тръби бяха цилиндрични и не много широки, така че спокойно щеше да се държи за тях. По този начин успя да се добере до редицата железни стъпала за няколко минути. Хвана с ръце най-горното стъпало и пусна краката си върху следващото. Сега вече можеше да слезе по тях, отначало бавно, после по-бързо и най-накрая скочи на земята.

За миг застина на място в празния двор. Прозорците, които гледаха към него, бяха тъмни. Ако се съдеше от пушека през вентилационните тръби, сградата беше обитаема, но явно хората спяха. Тръгна бавно и безшумно по калдъръмената пътека. Вратата на високата дървена ограда бе заключена. В сравнение с онова, което току-що му се наложи да прави, това не можеше да се нарече никакво препятствие. Покатери се по оградата, прескочи я и излезе на алеята зад авеню „Фош“.

Даниел познаваше този район на града много добре. Той запристъпва бавно по алеята, устоявайки на изкушението да побегне, докато стигна до тясната странична уличка. Попипа смокинга, документите си бяха на мястото.

Улицата бе потънала в мрак и зловещо пуста.

Мина покрай тъмната витрина на книжарницата, която бе собственост на евреин, преди германците да си я присвоят. Върху голяма бяла табела с черни букви в готически стил между свастики се четеше: ФРОНТ БУХХАНДРУНГ. Някога елегантна книжарница за чужда литература, сега тя бе чужда по друг начин: вътре се продаваха само немски книги.

Германците бяха оставили следите си навсякъде, но по неясни причини те не посегнаха на нито една от знаковите сгради. Нацистите не се опитаха да унищожат Париж, какъвто той винаги е бил, а само искаха да го анексират, да си присвоят перлата на европейската корона. Но в начина, по който оставяха отпечатъка си, имаше нещо през куп за грош и нетрайно. Като бялата табела над книжарницата, която бе някак набързо поставена. Тя можеше по всяко време да се махне. Сякаш не желаеха да повреждат новопридобитата перла. Първото знаме със свастика, което закачиха на Айфеловата кула, бе отвяно от вятъра и се наложи да поставят ново. Дори Хитлер посети града набързо, само за няколко часа, като смутен турист. Той не преспа дори една нощ тук. Париж не ги желаеше и те го знаеха.

Все пак лепяха плакатите си навсякъде. Виждаше ги по стените на сградите, вдигнати нависоко, така че трудно се четяха, но за това си имаше причина: ако поставеха тъпите немски плакати на височината на очите, веднага щяха да ги свалят или обезобразят. Някои разгневени парижани дори пишеха „Смърт на швабите“ или „Господ да благослови Англия“.

Забеляза плакат с дебелата фигура на Уинстън Чърчил с пура в уста и ухилен. До него стоеше жена с измършавяло, плачещо бебе в ръце. „Ето какво причинява блокадата на вашите деца“ — гласеше лозунгът. Имаше се предвид британската блокада, но всеки знаеше, че това са глупости. Дори върху този плакат, закачен толкова високо, някой бе надраскал: „Ами нашите картофи?“ Всички бяха бесни: картофите, отглеждани от френските фермери, отиваха в Германия, това бе истината.

На друг плакат пишеше: „Etez-vous en regle?“ Редовни ли са документите ви? А можеше да означава също: Вие наред ли сте? Човек винаги трябваше да си носи документите, личната карта, в случай, че бъде спрян от френски жандармерист или от някой функционер — те бяха по-лоши и от германските войници.

Младият мъж винаги си носеше документите. Няколко комплекта всъщност. С различни имена и различни националности. Те му позволяваха да предприема бързи промени, каквито често му се налагаше да прави.

Най-после стигна там, закъдето се бе запътил: стара тухлена съборетина на безименна уличка. Върху скоба от ковано желязо висеше дървена табела, на която пишеше: „ЛЬО КАВО“. „Избата“. Беше бар, разположен под уличното равнище, до който се стигаше по очукано тухлено стълбище.

Върху единичния малък прозорец бяха спуснати щорите за затъмнение при въздушна тревога, но и от двете страни се процеждаше светлина.