Робърт Лъдлъм: Предателството „Тристан“

— Хер Ейхен, пурите, които ми доставихте, бяха стари.

— Съжалявам да чуя това, хер щандартенфюрер Вегман. Не ги ли прибрахте в кутия с овлажнител, както ви предупредих?

— Нямам кутия с овлажнител…

— Ще трябва да ви снабдя — отговори Ейхен.

Един от колегите му, пълен и с кръгло лице групенфюрер от СС, бригаден генерал на име Йоханес Колер, се кикотеше сподавено. Той показваше на другарите си ретуширани френски картички, които бързо пъхна в малкото джобче на куртката си, но не и преди Ейхен да забележи старомодните похотливи снимки на едра жена само по чорапи и колан с жартиери в сладострастни пози.

— Моля, моля. Бяха влажни, когато ми ги дадохте. Дори не съм сигурен, че са кубински.

— Кубински бяха, хер командант. Пренесени върху бедрото на кубинска девица. Ето, вземете си една от моите.

Младият мъж бръкна в джобчето на сакото си и извади кадифена кесийка с няколко увити в целофан пури.

— „Ромео и Жулиета“. Доколкото чувам, любимите на Чърчил.

Той подаде една на германеца, намигвайки му. До тях се приближи келнер със сребърен поднос с ордьоври.

— Гъши пастет, господа?

Колер бързо грабна две порции. Даниел си взе една.

— Без мен — уведоми Вагман с престорено отвращение келнера и мъжете наоколо. — Вече не ям месо.

— Трудно се намира в тия времена, а? — попита Ейхен.

— Не заради това. Когато човек одъртее, е по-добре да стане тревопасно, нали знаете.

— Да, вашият фюрер е вегетарианец, нали така?

— Точно така — отвърна гордо Вегман.

— Макар че понякога поглъща цели държави — добави Ейхен с по-тих глас.

Човекът от СС се озари.

— Вие винаги обръщате всичко наопаки, хер Ейхен. Вероятно можете да направите нещо с недостига на хартия в Париж?

— Да, вашите бюрократи сигурно са бесни. Няма проблем да попитам тук-там.

— Днес всичко е от много ниско качество — оплака се групенфюрерът Колер. — Този следобед изблизах цял лист пощенски марки, докато открия поне една годна за залепване върху плик.

— Вашите хора още ли използват марки с лика на Хитлер?

— Да, разбира се — отговори Колер с раздразнение.

— Вероятно ближете откъм грешната страна? — пошегува се Ейхен и му намигна.

Групенфюрерът от СС изпита неудобство, прочисти гърлото си, но преди да измисли как да отговори, Ейхен го изпревари.

— Вие сте напълно прав. Французите са далеч от стандартите на германското качество.

— Говорите като истински германец — отбеляза одобрително Вегман. — Нищо, че майка ви е испанка.

— Даниел — дочу той плътен женски глас и веднага се обърна, доволен от възможността да се отърве от нацистки те офицери.

Беше едра жена, навлязла в петдесетте, облечена в крещяща рокля на цветя, с която приличаше на танцуващ слон от цирка. Мадам Фонтенои имаше неестествено черна бухнала коса с бяла превръзка от кожа на скункс. Носеше огромни златни обеци. Даниел веднага разбра, че това бяха луидори, стари златни монети — всяка по двайсет и два карата, под чиято тежест ушите й се бяха разтеглили. Беше съпруга на дипломат от Виши, а тя самата бе прочута с гостоприемството си.

— Извинете ме — каза жената на германците. — Налага се да ви отнема младия Даниел.

Мадам Фонтенои беше прегърнала крехко момиче на около двайсет години в черна вечерна рокля с голи рамене, красавица с гарванова коса и искрящи сивозелени очи.

— Даниел — каза мадам Фонтенои, — искам да ти представя Женевиев дю Шатле, чаровната дъщеря на нашите домакини. Останах поразена, когато разбрах, че не сте се срещали. Вероятно тя е единствената жена в Париж, която не познаваш.

Момичето подаде своята крехка ръка с дълги пръсти, а в очите му за миг проблясна предупреждение. Погледът бе предназначен само за Даниел, който пое ръката й.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза той и направи лек поклон.

Докато стискаше ръката на младата красавица, показалецът му се плъзна нежно по дланта й, което бе мълчаливо потвърждение, че е разбрал нейния знак.

— Господин Ейхен е от Буенос Айрес — уведоми важната дама младата жена, — но има апартамент на левия бряг.

— О, значи сте в Париж отдавна? — попита Женевиев дю Шатле разсеяно и без грам любопитство в погледа.

— Достатъчно дълго, за да е известен в обществото — намеси се мадам Фонтенои, сключвайки вежди.

— Разбирам — додаде Женевиев дю Шатле неопределено.

В този миг очите й сякаш разпознаха някого в салона.

— О, моята пралеля Беноат. Ще ме извините ли, мадам Фонтенои?