Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Приятелите ми в Белия дом следят обстановката с огромна загриженост. Но са с вързани ръце. В Съвета за национална сигурност преобладава мнението, че една намеса може да доведе до ядрена война.

— Напълно основателно опасение. Тези хора отчаяно се стремят да свалят Горбачов. Решени са на всичко. Видял си, предполагам, танковете по улиците. Остава само конспираторите да издадат заповед за стрелба. За атака срещу цивилни. Ще стане кървава баня. Ще бъдат избити хиляди! Но заповед за атака няма да има, преди Диригента да я одобри. Всичко е в неговите ръце — той е главният.

— Но не е сред заговорниците?

— Не. Както ти е известно, той е най-важният човек и дърпа конците при пълна секретност. Никога не се появява на пресконференции, действа под прикритие. Но симпатизира на заговорниците. Без неговата подкрепа превратът ще се провали, но ако го подкрепи, ще успее. И в Русия отново ще се установи сталинистки тип диктатура, а светът ще се изправи пред реална опасност от ядрена война.

— Защо ме повика? — попита Меткалф. — Защо мен?

Генералът се обърна с лице към Меткалф, а в очите му се четеше страх.

— Защото си единственият, на когото имам доверие. Освен това си единственият, който би могъл да стигне до него. До Диригента.

— И защо смяташ, че Диригента ще ме послуша?

— Мисля, че знаеш — отвърна спокойно генералът. — Ти можеш да промениш историята, приятелю. И двамата знаем, че си го правил и преди.

Париж

Ноември 1940 година

В града на светлината цареше мрак.

Откакто преди шест месеца нацистите окупираха Франция, най-великият град в света опустя и придоби окаян вид. Кейовете край Сена обезлюдяха. Триумфалната арка, площадът „Етоал“ — тези величествени забележителности на града, които някога осветяваха нощното небе, сега изглеждаха мрачни и изоставени. От върха на Айфеловата кула, където някога се вееше френският национален трикольор, сега висеше нацисткото знаме със свастика.

Париж бе притихнал. По улиците почти не се движеха коли, нито дори таксита. В повечето от грандхотелите се бяха настанили нацисти. Нямаше ги вече пиршествата, смеха на уличните пешеходци, гуляйджиите. Нямаше ги и птиците, които станаха жертва на дима от горящия бензин в първите дни на германското нахлуване.

Повечето хора си стояха у дома през нощта, страхувайки се от окупаторите, комендантския час, новите закони, натрапени от войниците в зелени униформи на Вермахта, които патрулираха по улиците, размахвайки пушки с щикове и револвери. Гордия някага град беше обладан от отчаяние, глад и страх.

Дори аристократичното авеню „Фош“, най-широкото и най-оживеното в Париж, скрасиви белокаменни фасади от двете страни, изглеждаше като обрулено от вятъра и мрачно.

С едно изключение.

Само един хотел, разположен в частно имение, блестеше огрян в светлина. Отвътре се чуваше тиха музика: джажов оркестър свиреше суинг. Звън от порцелан и кристал, възбудени гласове, безгрижен смях. Беше привилегировано островче на великолепие, което блестеше още по-силно на фона на околния мрак.

„Отел дьо Шатле“ бе величествената резиденция на граф Морис Леон Филип дю Шатле и неговата съпруга, легендарната и щедра домакиня Мари-Елен. Граф дю Шатле бешеиндустриалец с огромно богатство и министър в колаборационисткото правителство във Виши. Но преди всичко той бе прочут с приемите, които организираше и които правеха париж поносим в мрачните дни на окупацията.

Покана за прием в „Отел дьо Шатле“ бе пичина за завист във висшето общество — нещо, към което всички се стремяха и жадуваха. Особено в това време на недостиг на храна и купони, когато беше почти невъзможно човек да се снабди с истинско кафе, масло или сирене и когато само хората с връзки можеха да си набавят месо и пресни зеленчуци. Поканата за прием в семейство Шатле гарантираше ядене до насита. Сред стените на този щедър дом човек забравяше, че живее при жестоки лишения.

Приемът бе в разгара си, когато един от гостите пристигна с огромно закъснение и бе въведен от слугата.

Гостът бе забележително красив млад мъж в края на двайсетте години с буйна черна коса, огромни кафяви очи, които гледаха палаво, и с орлов нос. Беше висок, с широки рамене и атлетично телосложение. Докато подаваше палтото си на иконома и метр д’отел, той кимна, усмихна се и каза:

— Бонсоар, мерси боку.

Казваше се Даниел Ейхен. Живееше в Париж от около две години, бе редовен посетител на приемите и бе известен като богат аржентинец, изключително привлекателна партия за женитба.