Робърт Лъдлъм: Предателството „Тристан“

— О, даниел, любов моя — каза с напевен глас Мари-Елен дю Шатле, домакинята, когато Ейхен влезе в препълнената бална зала. Оркестърът свиреше нова песен, която той разпозна като „Колко е високо луната“. Мадам дю Шатле го мярна от средата на залата и веднага си проправи път към него с онзи изблик на чувства, който обикновено пазеше за най-богатите и най-влиятелни персони — като например херцога и херцогинята на Уинзор или германския военен губернатор на Париж. Домакинята, хубава жена в началото на петдесетте с дълга черна рокля на „Баленсиага“, която разкриваше пищния й бюст, очевидно бе лудо влюбена в младия гост.

Даниел Ейхен я целуна по двете бузи, а тя го придърпа още по-близо до себе си и му прошепна доверително на френски:

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш скъпи. Страхувах се, че може да не се появиш.

— Да пропусна прием в „Отел дьо Шатле“? — учуди се Ейхен. — Да не смятате, че съм си изгубил ума? — Иззад гърба си той извади малка кутийка в лъскава опаковка. — За вас, мадам. Последната унция, която бе останала в цяла Франция.

Домакинята засия, докато проемаше в ръката си кутийката, алчно разкъса хартиената опаковка и извади квадратен стъклен флакон с парфюм „Герлен“. Задиша тежко.

— Но… но „Вол дьо Нюи“ не може да се купи никъде!

— Напълно сте права — усмихна се Ейхен. — Не може да се купи.

— Даниел! Ти си толкова сладък, толкова внимателен. Как разбра, че е любимият ми парфюм?

Той вдигна скромно рамене.

— Имам собствено разузнаване.

Мадам дю Шатле се намръщи и размаха укорително пръст.

— И след всичко, което направи, за да ни снабдиш с „Дом Периньон“. Толкова си щедър. Както и да е, наистина се радвам, че си тук. Красивите млади мъже като теб са голяма рядкост в наши дни, любов моя. Трябва да извиниш някои от гостите ми, ако изпаднат в несвяст, като те видят. Имам предвид онези, които още не си покорил.

Тя отново снижи гласа си.

— Ивон Прентан е тук с Пиер Фресни, но ми се струва, че отново дебне за плячка, така че внимавай. — Тя имаше предвид прочутата звезда на водевили. — И Коко Шанел е тук с новия си любовник, онзи германец, с когото живее в „Риц“. Пак изнася тиради срещу евреите. Започна да става досадна.

Ейхен си взе чаша шампанско от сребърния поднос, който му подаде един от слугите. Огледа огромната бална зала с под от старинен паркет, както приляга на изискан замък, бели стени със златисти рамки, украсени с тъкани гоблени на равни разстояния, рисуван таван от същия художник, който бе изографисал по-късно таваните във Версай.

Но не декорът го интересуваше толкова, колкото гостите. Плъзна поглед из тълпата и забеляза не малко познати лица. Тук бяха редовните знаменитости: певицата Едит Пиаф, която изкарваше по двайсет хиляди франка на концерт, Морис Шевалие и още цяла сюрия прочути филмови звезди, които сега работеха за филмовата компания „Континентал“, собственост на германците, надзиравана лично от Гьобелс и произвеждаща филми по вкуса на нацистите. Обичайният асортимент от писатели, художници и музиканти, които никога не пропускаха рядката възможност да се нахранят и да пийнат на корем. Редовните френски и германски банкери и индустриалци, които правеха бизнес с нацистите и техните марионетки от режима във Виши.

И накрая, нацистките офицери, които в тези дни бяха много актуални в социалния живот. Всички носеха униформите си; мнозина използваха монокли и имаха малки мустачки като на фюрера. Военният губернатор генерал Ото фон Щюлпнагел. Германският посланик във Франция Ото Абец и младата му съпруга французойка. Комендантът на голям Париж, възстарият генерал Ернст фон Шаумбург, който заради обръснатата си глава и прусашки маниери бе наричан Бронзовата скала.

Ейхен се познаваше с всички. Редовно се срещаше с тях на приеми като този, но което бе по-важно, бе правил услуги на повечето. Нацистките господари на Париж не само толерираха черния пазар, ами се нуждаеха от него като всички останали. Как иначе можеха да осигурят помада или пудра за съпругите или любовниците си? Откъде другаде можеха да се снабдят с бутилка приличен „Арманяк“? Дори новите германски управници на Франция страдаха от лишенията на войната.

При това положение черноборсаджия като Даниел Ейхен бе много търсен.

Усети нечия ръка върху ръкава си. Веднага разпозна обсипаните с диаманти пръсти на бившата си любовница Агнес Виеяр. Побиха го тръпки от ужас, но когато се обърна към нея, лицето му грееше в усмивка. Не беше виждал жената от месеци.