Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Е, и?

— Подробностите оставям на теб. Вероятно ще подновиш старата любовна връзка.

— Това е минало, Корки. Ние се разделихме.

— Но без да се карате, доколкото те познавам. Всичките ти бивши любовници те гледат с влажен поглед. Как го правиш, никога няма да разбера.

— Но защо?

— Това е изключително рядка възможност. Шанс за теб да установиш неофициално контакт на чисто лична основа, извън официалните кръгове, с много важен германски дипломат, който има директна връзка със самия Рибентроп, а следователно и с фюрера.

— И какво трябва да направя?

— Да го прецениш отблизо. Да видиш дали ще се потвърдят сведенията, които получаваме, че тайно мрази нацистите.

— Щом получавате сведения, значи чувствата му не са толкова тайни.

— Нашите дипломати имат опит в усещането на нюансите. Те докладват най-различни тънкости, смешните страни, неща от този род. Но това няма нищо общо с цялостния анализ, който може да направи обучен разузнавач. Ако Фон Шюслер наистина тайно се противопоставя на лудостта на Адолф Хитлер, може да успеем да се докопаме до един изключително ценен източник на информация.

— Искате от мен да го вербувам, така ли?

— Нека караме поред. Първо, подай молба за виза в съветското консулство на булевард „Ланс“. Дори при привилегирования статут на семейството ти пред Съветите издаването на визата ще отнеме няколко дни или дори седмица. Междувременно ще замразиш бизнеса си тук, в Париж, но без да гориш мостовете. Утре ще се срещнеш с един мой много опитен помощник, който е специалист по материята, с която ще се занимаваш в Москва.

Меткалф кимна. Перспективата да замине в Москва го изпълваше с възбуда, но това не бе нищо в сравнение с мисълта, че ще види отново Светлана Баранова, и то по толкова сериозен повод.

Коркоран се изправи.

— Действай, Стивън. Нямаме време за губене. С всеки изминал ден нацистите печелят нови победи. Нахлуват в нови страни. Бомбардират поредния град. Стават все по-силни, по-алчни, а ние седим отстрани и наблюдаваме. Много неща не достигат, както знаеш — захар, обувки, бензин, каучук, муниции. Но най-дефицитно е времето.

Цигуларят свиреше любимия си опус, „Кройцеровата соната“ на Бетовен, но не изпитваше никакво удоволствие. Причината за това бе ужасната пианистка. Тя бе старомодната съпруга на офицер от СС без грам талант: свиреше като пубер на училищен рецитал. Не беше музикант. Удряше клавишите без чувство за динамика, а на най-нежните пасажи напълно го заглушаваше. Освен това имаше досадния навик да нарушава акордите, натискайки с лявата ръка миг по-рано, отколкото с дясната.

Първата част, бурното алегро, мина горе-долу прилично. Но дъртата вещица нямаше никакво усещане за тънкостите на третата част, анданте кантабиле, и нейните виртуозни ритмични украси.

Нататък опусът бе труден дори за професионален музикант като него. Когато Бетовен изпратил партитурите на сонатата на великия парижки цигулар Рудолф Кройцер, комуто я посветил, самият Кройцер я обявил за неизпълнима и никога през живота си не я изсвирил пред публика.

А и акустиката в салона бе отвратителна. Това бе домът на прекия началник на цигуларя, щандартенфюрер Х. Й. Кефер, шефа в Париж на отдела за контрашпионаж на СД, тайната служба на нацистите. Стаята бе постлана от край до край с килими, на прозорците висяха дебели завеси, а по стените — имитации на гоблени, и звукът се губеше в тях. Пианото бе великолепен „Бехщайн“, но зле акордирано.

Клайст се чудеше на себе си защо въобще се нави да свири тази вечер. В края на краищата цигулката бе за него странично занимание за отвличане на вниманието.

Долови в ноздрите си характерен аромат. Позна уханието на бергамот, портокал и розмарин в комбинация с неролиол и мускус. Това беше германският одеколон 4711, произвеждан от германската парфюмерийна фирма „Мюлхенс“.

Клайст знаеше, без дори да вдигне очи, че в стаята се е появил Мюлер. Мюлер, негова връзка в местното поделение на СД, бе един от малцината мъже в контрашпионажа, който ползваше афтършейв. Според повечето от колегите му подобни неща не говореха за мъжественост.

Мюлер не присъства на вечерята, нито на концерта, следователно е бил зает с нещо важно. Клайст реши да пропусне повторението и да мине веднага на четвъртата, заключителна част. Имаше работа за вършене.

Ръкоплясканията бяха ентусиазирани, от сърце и силни, като се имаше предвид, че в стаята присъстваха не повече от двайсет и пет души, повечето хора на СД със съпругите си. Клайст кимна в знак на благодарност и забърза към другия край на помещението, където го чакаше Мюлер.