Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Но ако го направите, можете да разчитате на нашата подкрепа. Ще ви предпазим — обещавам ви. Имате думата ми.

— Вашата дума! — присмя се Менилов. — И защо трябва да ви вярвам? Ние не значим нищо един за друг — ние сме две подводници, които се разминават в океана.

— Така изглежда на пръв поглед. Нека да ви разкажа една история.

— Мисля, че откакто сте тук, все това правите — разказвате ми истории. Всичките съм ги чувал, г-н посланик. Всички до една.

— Моите уважения — отговори Меткалф, — но точно тази не сте я чували.

Берн, Швейцария, ноември 1940 г.

Швейцарската столица, много по-тиха и не така космополитна като по-прочутите си посестрими Цюрих и Женева, беше построена върху стръмен нос от скали, естествена геологична крепост, заобиколена от три страни от заграждение с ров, чиято роля изпълняваше река Аар. Старата част на града, Алтщат, беше лабиринт от калдъръмени улички и тесни проходи. До „Казиноплац“ в Алтщат, се намираше улица „Херенгасе“. Номер 23 беше последната от дълга редица къщи от четиринайсети век, стара бюргерска къща, чийто заден двор стигаше до бреговете на Аар под формата на терасовидни лозя. Високо горе се виждаха бернските планини.

Именно там бе отседнал Алфред Коркоран. Беше новата му оперативна база сега, когато шпионажът във военно време набираше ход.

Пътуването на Меткалф през финландската граница беше мъчително. На гарата в Ленинград го посрещна възрастна семейна двойка, както Кундров обеща. Оставиха го в гората извън града. Двайсет минути по-късно спря камион, чийто шофьор поиска тлъста сума още преди да загаси мотора. Камионът беше натоварен с десетина резервоара за гореща вода, предназначени за Хелзинки: търговията продължаваше въпреки войната. Единият от резервоарите беше хитро преправен, с дупки, пробити на върха и в дъното, за да влиза въздух. Имаше и подвижен панел със същата цел, изрязан на върха с ножовка. На Меткалф му приличаше на ковчег. Но въпреки това, поверявайки живота си в ръцете на човек, когото не беше виждал и когото едва ли щеше да види до края на живота си, Меткалф влезе в празния метален резервоар.

Проверката на съветско-финландската граница мина през пръсти. Малко след това камионът спря и шофьорът му поиска допълнително сто рубли за прекарването през границата — „за притесненията“, както се изрази.

Меткалф плати.

От летището Малмьо в Хелзинки полетите за Берн, Швейцария, бяха съвсем малко, но богат бизнесмен с връзки, който беше готов да плати цената, винаги можеше да уреди нещо.

На „Деренгасе“ в старата част на Берн Меткалф изпълни инструкциите на Корки и стигна до задната врата на къщата, скрита сред асми. Видя, че посетителите могат да влизат и излизат незабелязано.

Натисна звънеца и зачака с мрачно предчувствие. С Корки се видяха за последен път в Париж само преди няколко седмици, но сякаш бяха минали години. Той замина за Москва като Даниел Ейхен, прикритие, което се бе превърнало в истинската му самоличност: обикновен плейбой, кавалер в личните си отношения, безгрижен въпреки войната. Но Даниел Ейхен вече го нямаше. Не само защото прикритието беше компрометирано, а и защото човекът вече не пасваше. Убийството на близък приятел, предателство към любимата — тези неща не можеха да не променят човек.

Отношението му към стария му наставник също се бе променило. Изпълняваше заповеди, намеси Лана в схемата на Корки, подведе я. Направи каквото му наредиха. Но вече не можеше да следва заповедите на Коркоран слепешката, без да мисли.

Вратата се отвори. Икономката го покани да влезе. Беше едра жена със свита на кок коса, швейцарка, както личеше от пръв поглед. Попита за името му, кимна, когато той й го съобщи, и после го въведе в просторна дневна с високи прозорци и две огромни камини. В едната гореше огън. До него седеше Корки в люлеещ се стол. Той се обърна при влизането на Меткалф.

Коркоран изглеждаше още по-блед, още по-съсухрен от предишния път. Дали стресът от войната, от операцията „ВОЛФСФАЛЕ“ го беше състарил? Или напрежението от загубата на агентите на терен, „перлите в короната“, както ги наричаше? Слуховете за здравословното му състояние май имаха основание. Корки наистина изглеждаше болен, при това само за няколко седмици състоянието му видимо се бе влошило.

— Стивън Абърнати Меткалф — обяви Корки с висок, но твърд глас. — Ти никога не преставаш да ме удивляваш.

Върху лицето на стария заигра призрачна усмивка, докато ставаше на крака. В пепелника до него гореше цигара, димът се виеше из въздуха.