Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Кръвта се дръпна от лицето на Меткалф.

— Не разбирам.

— Мисля, че много добре разбираш — каза Корки с тих, едва доловим глас.

Той продължи да ровичка в огъня, избягвайки да погледне Меткалф в очите.

— Кажи ми точно — настоя Меткалф. — Не загрявам.

— Това е последното, което може да се каже за теб, Стивън, но явно искаш аз да произнеса думите на висок глас. Ако това е проблемът, готов съм да го направя. Светлана Баранова трябва да бъде заловена от НКВД. Да бъде арестувана. Само така нацистите ще се убедят, че документите, които тя предава, са истински.

Меткалф скочи и застана точно пред Корки. Размахвайки показалец пред лицето на своя наставник, той заговори с рязък тон:

— Не те ли е срам, Корки? А? Ако човешко същество се изпречи на пътя, превърне се в пречка, няма да се поколебаеш да го хвърлиш на вълците? Дори жена, която прояви толкова смелост, залагайки живота си…

— Спести ми тия проповеди. Говорим за оцеляването на Европа, на САЩ — оцеляването на демокрацията на планетата. Не искам лекции по оперативна етика.

Полузатворените очи на Коркоран бяха непроницаеми.

— Оперативна етика? Така ли го наричаш? — отвратен и останал без думи, Меткалф се върна на стола си и потъна в него. После се загледа в огъня. — Да позволим да я арестуват е лудост.

— Е, добре, както е казал лорд Литълтън: „Любовта намира надежда там, където разумът вижда отчаяние.“

Кехлибарената светлина от огъня сякаш беше очертала бръчките по лицето на старика.

— Какво знаеш ти за любовта?

— Аз съм шпионин, Стивън. Онова, което познавам, е отчаянието.

— Ами разума?

— Това също. Повярвай ми, разбирам, че жената е нещо крехко. Но знаеш ли какво? Световният мир също е нещо крехко. Да спасим планетата от фашистката военна машина. Истинска красота. Да попречим на Третия райх да заплаши цивилизацията.

— Престани! — викна Меткалф.

— Взе ми думата от устата — каза Коркоран, а очите му не мигваха.

— Ти никога не се променяш, нали, Корки?

Коркоран наклони главата си с няколко градуса.

— Имам чувството обаче, че ти си се променил.

Меткалф сви рамене.

— Наистина ли? А може би светът се е променил?

— Стивън, Стивън. Защо не искаш да разбереш? Светът не се е променил. Светът изобщо не се е променил. И няма да се промени — не и докато ние не го променим.

Меткалф обви главата си с ръце. Мислите в главата му шеметно се въртяха. Трябваше да има изход. След миг вдигна очи от огъня, по лицето му се бе изписало примирение.

— Какво ще правиш? — попита той безизразно.

— Утре следобед водещата балетна трупа от Болшой театър пристига в Берлин — приятелска делегация, изпратена от Москва. Ще играят в „Щаатсопер“. Сигурно са извадили изтърканото представление на „Лебедово езеро“ от нафталина за безкритичните германци.

— Лана ще е там.

— И нацисткият й любовник Фон Шюслер. Малко почивка, визита в старото имение, сигурен съм. Достатъчно е да се подшушне на НКВД и те ще я арестуват пред очите на германците. И тогава със света всичко ще е наред. Ужасно съжалявам, Стивън.

— И тя ще каже истината на НКВД.

— Мислиш ли? — попита Корки без интерес. — В този момент това наистина е без значение. Тя може да протестира колкото си ще, но след като във върховното командване на нацистите чуят, че е арестувана, планът „ВОЛФСФАЛЕ“ ще бъде спасен.

— Иска ти се да е толкова просто, нали? — каза Меткалф, внимателно контролирайки гласа си. — Изгарянето на Лана е много по-рисковано. Не знам какво ти съобщават твоите източници, но аз познавам жената, прекарах доста време с нея напоследък и случайно знам, че в сърцето й има едно нежно местенце за Фон Шюслер.

Корки остана като гръмнат.

— Ти никога не си споменавал за това.

— Сигурно си мислиш, че познаваш женското сърце по-добре от мен. Всичко, което знам, е онова, което мога да докосна. Мисля, че тя дори изпитва известно съжаление към германеца. А може да има и чувства, които да са по-дълбоки от това.

— Какво конкретно имаш предвид?

— Имам предвид, че има реална опасност Лана да провали мисията, да предупреди Фон Шюслер, че го е подвела. Това е достатъчно, за да отидат всичките ни усилия по дяволите.

— Не можем да позволим това да се случи — отвърна грубо Коркоран.

— Наистина. Ще направя всичко, което мога, да държа всичко в релси. Знам как да я контролирам.

Той погледна Коркоран с пламенна решимост. Беше жизненоважно Корки да му повярва. Толкова много зависеше от това.