Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Кошмар беше неподходящата дума да опише положението си. Кошмарите винаги са съпроводени със смътното усещане, че не са нищо повече от сънища, че човек се събужда и се освобождава от ужаса. Меткалф знаеше, че това не е кошмар, а реалност, неговата реалност. Най-ужасното от всичко бе, че нямаше изход. През последната година, откакто работеше за организацията на Алфред Коркоран, се бе озовавал само няколко пъти в ужасни ситуации. Веднъж за малко да го разкрият, няколко пъти се отърва на косъм от ареста. Беше раняван, едва не го убиха. Стана свидетел на няколко убийства на скъпи за него хора.

Но всичко това бледнееше в сравнение със сегашното му положение.

Хвърлиха го в килия в затвора с най-лоша слава „Лубянка“. Попадна в друг свят, където бягството бе невъзможно, където уменията, които притежаваше и благодарение на които се бе измъквал от безброй сложни ситуации, бяха безполезни. Нямаше никаква идея от колко време е в килията: десет часа? Двайсет? Нямаше как да отмерва времето, нямаше изгрев или залез, никакъв график или обичайно повтарящи се действия.

Беше в тясна единична подземна килия, без отопление, леденостудена. Лежеше върху твърд железен креват с дюшек около пет сантиметра, вонящ от неизброимите затворници, които бяха лежали върху него. Разполагаше с грубо сиво вълнено одеяло, дълго не повече от метър, което покриваше само стъпалата и коленете му.

Меткалф се чувстваше изтощен до смърт, но не можеше да заспи: килията му се осветяваше с ярка крушка, която никога не загасяха, някъде отвън прииждаха ослепителни лъчи от електрическа светлина. Нарочно не му позволяваха да заспи; искаха да се изтощи физически и психически. През половин минута някой отваряше металния капак на шпионката и през нея надничаше око. Всеки път, когато дръпнеше одеялото да закрие главата си, надзирател отваряше шпионката и му крясваше да си открие лицето. Ако се обърнеше към стената, надзирателят му заповядваше да се върне в предишната поза.

В килията беше толкова студено, че от устата му излизаше пара. Не спираше да трепери. Накараха го да се съблече, разпориха дрехите му с бръснарски ножчета, отрязаха металните копчета и му взеха колана. Претърсиха тялото му. Заповядаха му да се изкъпе под душа, но не му дадоха хавлия да се подсуши. После облече съсипаните дрехи върху влажното си тяло. Преведоха го през мразовития двор в другата част от сградата, за да му вземат пръстови отпечатъци, да го снимат в профил и анфас.

Знаеше много за „Лубянка“, но това бяха сухи, безпристрастни знания от книгите и разузнавателните доклади, а понякога и от слухове. Знаеше, че най-старата сграда в комплекса „Лубянка“ преди революцията е принадлежала на застрахователна компания „Россия“; че ЧК, първообразът на съветската тайна полиция, беше превърнал стаите в тази сграда в помещения за разпити и затворнически килии.

Знаеше, че това е фабрика на смъртта, най-опасните затворници екзекутираха в приземието на улица „Дзержински“ номер едно, най-секретната секция от комплекса „Лубянка“. Бяха му разказвали, че затворниците, които подлежаха на екзекуция, ги откарвали в камера в приземието, постилали на пода мушама, после ги застрелвали в тила с автоматичен пистолет с осем патрона „Токарев“ или още докато влизали, или когато застанели с лице към стената. На екзекуторите плащали добре, били само неуки мъже. Алкохолизмът и самоубийствата се срещали често при тях.

После отнасяли тялото и го погребвали в общ гроб. Преди това идвала жена да го почисти. Смъртта се освидетелствала от лекар на служба към НКВД, а смъртният акт, последния документ на жертвата, прилагали към досието й. Ако жертвата беше известна личност, винаги казвали на близките, че човекът е осъден на десет години затвор без право на посещения и кореспонденция и това било последното, което роднините чували за него.

Всичко това го знаеше, но това, което не знаеше, беше далеч повече. Дали беше предаден от някого, или просто в НКВД бяха решили, че е време да го задържат. Проследиха го до явката, претърсиха хотелската му стая, откриха радиостанцията и имаха десетки улики да го арестуват.

Но защо именно приятелят на Лана, нейният асистент и гримьор Иля, човек, комуто тя вярваше безрезервно, който я предупреди за идването на агентите, в крайна сметка го доведе тук?

Беше напълно възможно Иля да е информатор, сътрудник на НКВД като много други съветски граждани. Тайната полиция лесно принуждаваше хората да й сътрудничат — заплаха срещу член на семейството или разкритие за някое дребно прегрешение беше достатъчно. В НКВД подозираха Меткалф, знаеха за редовните му срещи с Лана. От тяхна гледна точка беше логично да вербуват или да притиснат асистента на Лана, да накарат Иля да докара Меткалф. Но беше ли възможно… беше ли възможно Лана да го е предала?