Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Въжето! Беше до него. Можеше да го грабне. Бавно измъкна ножчето от задния си джоб, без руснакът да забележи, опря острието до стегнатото въже и се опита да го пререже. Резна веднъж, два пъти, прикривайки движенията си.

Агентът от НКВД се подсмихна подигравателно.

— Няма да ме заблудите. Не можете да избягате. Препоръчвам ви да дойдете с мен без съпротива.

— А после какво? — попита Меткалф.

Накрая той успя да пререже въжето, което се изплъзна от ръката му. Оловните тежести се издигнаха рязко нагоре, а после се понесоха бясно надолу към русолявия. Руснакът чу свистенето на въздуха, погледна нагоре и отскочи встрани точно когато тежестите щяха да го застигнат, отърва се на сантиметри. Но той вече не беше в позиция за стрелба, оръжието му не сочеше към Меткалф. Младият сценичен работник нададе вой и избяга.

Меткалф се хвърли към русия мъж. Той го повали на земята, притисна го с тежестта на тялото си и заби коляно в корема му.

Неочаквано откъм главната зала се дочу глъчка. Оркестърът вече не свиреше. Настана шумотевица. Но Меткалф не можеше да вдигне глава, за да разбере какво става. Русият се опита да се измъкне от хватката, извивайки тялото си, силните му ръце се бореха с Меткалф, но той му бе изкарал въздуха. Изведнъж върху главата на Меткалф се стовари удар, толкова силен, че той усети вкус на кръв. Беше пистолетът на руснака, който успя да освободи дясната си ръка и да замахне с оръжието.

Меткалф изстена, после заби още по-силно коляното си в стомаха на агента от НКВД и същевременно изкопчи пистолета от ръката му. Удари с него руснака в слепоочията с такава сила, че отначало си помисли, че го е убил.

Тялото на русия мъж се отпусна, ръцете му паднаха на пода, а бялото на очите му се показа. Беше изпаднал в безсъзнание, но докога?

Глъчката ставаше все по-висока. Към него се носеха някакви мъже, членове на екипа, тичаха с всичка сила, за да заловят нарушителя. Меткалф скочи на крака, но беше заобиколен.

Втурна се вдясно към метална стълба и започна да се изкачва по нея. Тя водеше към мост, изграден от метални подпори и дървени плоскости. Мостът водеше право към сцената. Когато стигна до него, вдигна нагоре стълбата, за да попречи на мъжете да го последват. Затича по моста и за първи път видя какво се бе случило, след като отряза въжето и освободи тежестите. Сега му стана ясно защо музиката спря. В театъра се носеше олелия от паникьосани гласове. На сцената се бе спуснала тежката черна противопожарна завеса, която отряза видимостта към представлението без предупреждение. Публиката беше решила, че някъде в театъра е избухнал пожар и повечето от хората се опитваха да се измъкнат навън.

Мостът водеше до друг тесен пасаж. Меткалф затича по него, докато накрая стигна до дървена платформа. Виковете откъм театъра ставаха все по-силни, по-уплашени, докато членовете на екипа се опитваха да заловят нарушителя в бяла лекарска престилка, който бе спуснал завесата по средата на „Лебедово езеро“. Меткалф мина по платформата и изведнъж се озова в пълен мрак. Продължи пътя си, опипвайки наоколо. Приличаше на тесен тунел с нисък таван. Гласовете и виковете откъм сцената заглъхнаха. Той вървеше, препъвайки се и прикривайки с ръце лицето си, за да го предпази от евентуални невидими препятствия.

Тясна ивичка светлина на пода му подсказа, че отпред има друга врата. Меткалф спря, опипа рамката, после бравата на тежката дървена врата. Завъртя топката и отвори. Намери се в слабо осветен коридор, който му се стори познат. Да! Спомни си го от последния път, когато дойде да търси Лана. Беше минавал по този коридор. Поспря да миг, за да се ориентира, после смени посоката и свърна зад ъгъла, преди да стигне до коридора с гримьорните. На третата врата имаше табелка БАРАНОВА С. М. Вратата беше леко открехната.

Втурна се към нея, но чу отвътре гласове. Тя беше там! Облечена в лебедовия си костюм, с шапчицата от пера върху косата й. Разговаряше с млад мъж с розови бузи.

— Няма нищо — успокояваше мъжът прима балерината. — Фалшива тревога. Повреда в съоръженията зад сцената, както изглежда.

Тя вдигна очи и се облещи.

— Стива! — извика Лана. — Какво правиш…

— Бързо, Лана. Чуй ме!

Той изгледа асистента, после вдигна въпросително очи към Лана.

— Всичко е наред, Стива. Това е Иля, мой приятел. Онзи, който ме предупреди.

— Не, съжалявам, Лана. Трябва да поговорим насаме.

Той посочи към вратата, Иля кимна смутено и излезе от гримьорната.