Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Беше в задната част на сградата. Огромни метални контейнери за смет, претрупани с остатъци от храна. Огледа наоколо, но не видя никого.

Който и да бе убил Амос Хилиард, го нямаше. Меткалф знаеше, че трябва веднага да изчезва, но къде? Не можеше да се върне в „Метропол“. Истината бе, че е разкрит. Бяха го наблюдавали, докато е взимал документите от явката. В НКВД знаеха, че е ангажиран в подривна дейност. Трябваше да се измъкне от Москва час по-скоро. Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. В тази тоталитарна държава, където наблюдаваха всекиго и където пазеха зорко границите, беше толкова трудно да се излезе, колкото и да се влезе. В багажа му в „Метропол“ имаше няколко комплекта паспорти и други документи, но те със сигурност бяха вече в ръцете на НКВД. Засега най-благоразумното, най-логичното действие беше да се свърже с Корки и да му сигнализира да уреди процедурата за измъкване, за което бе споменал Хилиард. Нещо, в което Корки с неговите мистериозни методи на работа беше цар. Измъкването не беше по силите на един-единствен агент, освен в отчаяни ситуации.

Искаше да отведе със себе си и Лана. За нея щеше да е опасно да остава тук, след като я бе замесил. Обеща й да я предпази. Трябваше да я отведе със себе си.

Но за да пусне плана в действие, Корки се нуждаеше от сигнал, а засега единственият начин да се свърже с него изглеждаше Тед Бишъп. Меткалф не можеше да поръча международен телефонен разговор освен от хотела, а да се върне там бе немислимо. В Москва човек не можеше да проведе разговор с чужбина от уличен телефон. Амос Хилиард беше мъртъв. Нямаше предавател.

Оставаше само Теди Бишъп. Бишъп като чуждестранен кореспондент се предполагаше, че говори често по телефона с чужбина, вероятно всеки ден, или от хотела, или от Централната поща. Той можеше да се обади вместо него на един от телефоните за спешни случаи в Лондон или в Ню Йорк. Само с няколко на пръв поглед обикновени думи Бишъп щеше да предупреди Корки, без дори да знае, че го прави или с кого говори.

Имаше още един начин, по който Бишъп можеше да помогне, ако по някаква причина не беше в състояние да звънне по телефона. Предаванията на радио Би Би Си, които Меткалф слушаше в Париж, му подсказаха идеята. Шифровани съобщения под формата на лични поздравления се излъчваха всяка вечер по новините на Би Би Си. С тях се изпращаха предупреждения до агентите на терена. За всички останали слушатели техният смисъл оставаше скрит. Защо да не се възползва от тази възможност? Меткалф взе решение. Той мислено състави текст на невинно звучащата телеграма, която Бишъп можеше спокойно да изпрати до своя вестник „Манчестър Гардиън“. Щеше да е отзив за концерт или някакво представление — защо не балет. За някои от фразите щеше да използва кодирания език на Корки, които лесно щяха да минат пред съветската цензура, но щяха да стигнат до него, да го предупредят какво става тук и какво трябва да се предприеме. Този метод нямаше да е толкова бърз като спешен телефонен разговор с предварително уговорен номер в Лондон или Вашингтон, което бе за предпочитане.

Разбира се, Меткалф не можеше да сподели с Тед Бишъп, да каже на журналиста истината за това кой е и какво прави в Москва. Щеше да измисли правдоподобна лъжа, че съветските власти искат да го арестуват, защото е богат бизнесмен, като част от кампанията си за дискредитиране на чуждестранните капиталисти като шпиони. Това бе всичко, което Тед Бишъп щеше да узнае. Имайки предвид очевидната антисъветска нагласа на англичанина, подобна история щеше да свърши работа.

В края на краищата, припомни си Меткалф, той беше излъгал далеч по-важен за него човек, на когото държеше, когото обичаше дълбоко. Напоследък лъжите му се удаваха с лекота.

Но английският журналист продължаваше да бъде неизвестно за Меткалф. Неговата лоялност не беше ясна. Засега Меткалф трябваше да приеме, че може да му се довери. Налагаше се обаче да действа много внимателно с Бишъп.

Бавно, правейки се, че се шляе безцелно, Меткалф заобиколи „Арагви“ откъм далечния край, без да го види милицията. Намери уличен телефон на няколко преки от ресторанта, пред окаяната на вид централна московска клиника номер двайсет и две. Болницата беше тъмна и затворена. Никой не го наблюдаваше. Обади се в „Метропол“ и поиска да го свържат с Тед Бишъп.

На улица „Горки“ номер седем се намираше масивната, внушителна сграда на Централната поща, построена през 1929 година в типичния грандомански съветски архитектурен стил. Интериорът й беше еднакво импозантен. Беше предназначен да внушава усещане за стабилност като в централна банка или поне важна правителствена институция, каквато беше. Тук московчани чакаха на дълги опашки, за да пуснат телеграми до свои роднини и близки от далечни краища на Съветския съюз, да изпратят колет или да си купят пощенски марки, да поръчат международен телефонен разговор от претъпканите кабини. Но въпреки удивително високия таван, колоните и гранита, въпреки огромния сърп и чук — емблемата на СССР, на стената, сградата излъчваше характерната за съветската бюрокрация потиснатост. Меткалф застана в сянката на една ниша и зачака Тед Бишъп.