— Не е коледно дърво, а елха. Просто слагаме червена звезда на върха и вече не я наричаме коледно дърво. Така или иначе украсяването на елхи е езически обичай, който християните са заимствали. Ние нямаме Дядо Коледа, но имаме Дед Мороз, Дядо Мраз.
— А това? — попита той, сочейки към лакирана дървена кутия на малка масичка до стената. Върху подплата от зелено сукно бяха разположени два абсолютно еднакви пистолета за дуел. Прикладите от орехово дърво бяха богато украсени с резба от листа от акант и декоративни жлебове. Върху осмоъгълните стоманени барабани бяха гравирани пламъци.
— Стари са поне един век — каза той.
— По-стари. Това е най-голямото съкровище на баща ми — пистолети за дуел, използвани от Пушкин.
— Невероятно.
— Както виждаш, нашите лидери говорят, че създават новия съветски човек, че всички ние сме нови, изчистени от историческото минало, от лошите стари традиции и развалата на предците. Но те са още тук, семейните корени, имам предвид. Те още ни държат. Малките неща, които се предават от поколение на поколение. Те ни показват кои сме, тези неща — каква беше английската дума за тях, много красива дума? Поетична дума. Звучеше като нещо изтъкано от дъха ни, от самия въздух…
Меткалф се засмя.
— Еърлум 5 5 Семейна реликва. — Бел. прев.
?
— Да, точно така.
— Ако в тази дума има поезия, тя се дължи на теб.
— Еърлум — произнесе тя думата бавно, внимателно, все едно че беше сама по себе си чуплив старинен предмет. — Моят баща има няколко такива… еърлум, неговите тайни съкровища, които пази ревностно не защото имат висока парична стойност, а защото са принадлежали на предците му. Като онази музикална кутия — тя посочи към черна лакирана кутия с красива многоцветна птица върху капака. — Или тази икона от петнайсети век с Преображението.
Беше малка рисувана дървена икона — на Христос в искряща дреха, който се преобразява в дух пред очите на двама свои ученици.
— А един ден тези неща ще бъдат твои.
Тя изглеждаше замислена.
— Нищо ценно не ни принадлежи в буквалния смисъл. Ние само съхраняваме тези ценности.
— Аз не виждам никакви твои неща тук, Лана? Ти би трябвало да получаваш много подаръци. Къде ги държиш?
— За това са бабите. Бабите, които живеят на село. Бабите в Яшкино.
— Къде се намира Яшкино?
— Малко селце в Кузнецкия басейн. На много часове път с влака от тук. Те наричат себе си провинциалистки по рождение и това за тях е хвалба, а не извинение.
— При руснаците понякога е трудно да схванеш разликата. Поне имаш сигурно място за твоите ценности.
— Ти сигурно си представяш пещерата на Аладин. Моето съкровище се състои от един определен подарък от един определен обожател. И това е съкровище, което не може да се сравнява с нищо.
— Ето пак. Кажи ми, Лана, това хвалба ли е или извинение?
— Има ли значение?
— Започвам да ревнувам.
— Недей. Подаръкът на твоята любов е по-скъп за мен от всичко друго. — Тя го придърпа към себе си. — Мой Стива, онова, което ми даде при първата ни среща, е много по-ценно за мен, отколкото можеш да си представиш. Отколкото някога ще можеш да разбереш.
— Лана, аз…
Телефонът звънна. Тя се стресна. Изчака няколко сигнала, преди да вдигне слушалката.
— Ало? Да, Лана е.
Лицето й пребледня. Тя слушаше, като само от време на време произнасяше някоя гласна. След няколко секунди благодари и затвори.
— Беше моят приятел Иля, сценичният работник — каза тя, гледайки уплашено. — Говорихме с кодови думи, които сме си измислили за по телефона. Иля казва, че Кундров, моят надзирател, е бил днес в Болшой и задавал въпроси. За моя приятел, американеца.
— Продължавай.
— С него имало и други. От НКВД. Търсят те. Споменали са думата „шпионин“.
— Да — каза Меткалф нервно. — Всички американци са шпиони.
— Не, този път е различно. Имали заповед да те открият, а когато те открият, да те отведат.
— Заплахи — опита се Меткалф да я успокои. — Фалшиви заплахи.
— Защо, Стива? Те знаят ли за това — за всичко това? — Тя махна с ръка към документите, които щеше да вземе със себе си за срещата с Фон Шюслер по-късно.
— Не, нищо не знаят.
— Нали не ме лъжеш, Стива? Би ли го направил?
Той я прегърна, неспособен да изрече поредната лъжа.
— Трябва да тръгвам — каза само. — Баща ти ще дойде всеки момент.
— Тед?
— Да?
— Позна ли ме по гласа?
Последва продължителна пауза.
— Да, мисля, че те познах. По дяволите, човече, какво става?
Читать дальше