Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Гласът на Тед Бишъп звучеше някак различно — заглу-шен, напрегнат. Беше глас на уплашен човек. Меткалф се обаждаше от уличен телефон на няколко преки от апартамента на Лана на улица „Петровка“. Британският журналист работеше в „Метропол“ и на практика през повечето време беше там.

— По-късно ще ти обясня — отвърна рязко Меткалф. — Нуждая се от помощта ти.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Та това място гъмжи от момчета на НКВД.

— Искам да вземеш някои неща от стаята ми. Можеш, нали? Познаваш персонала от години. Все някой ще те пусне.

— Това, че ме познават от години, не значи, че ме обичат. Близостта предизвиква ненавист и прочие. Но ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти. Ще ти звънна след няколко часа и ще ти съобщя място за среща.

— Като стана дума за телефонни разговори, имаше спешни обаждания от един човек, дори ги предадоха на мен в случай, че те видя. Господин Дженкинс. Стори ми се отчаян.

— Господин Дженкинс? — Беше Хилиард. — Разбрах — каза Меткалф. — Благодаря.

— Добре, а, слушай, по-добре ще е за теб да не идваш в хотела. Разбираш ли какво ти казвам?

Меткалф затвори и веднага набра телефона на Хилиард в посолството на САЩ. Представи се като господин Робъртс, но преди още да успее да изрече, че си е загубил паспорта, Хилиард го прекъсна.

— Исусе, къде, по дяволите, беше? — попита Хилиард с тих, треперещ глас, който издаваше едновременно страх и гняв. — Какви, по дяволите, ги вършиш. Изгоря, знаеш ли това?

— Да.

— Те искат главата ти, човече. Трябва веднага да се измиташ от Додж, разбра ли? — Амос Хилиард, който беше от Средния запад, употреби стар западен израз, но Меткалф го разбра. — Вече си извън играта.

Меткалф изстина. Трябваше да изчезне от Москва, да се измъкне от Съветския съюз незабавно. Беше разкрит. Сега го търсеха да го арестуват или да го убият. Корки беше наредил да бъде измъкнат от страната веднага.

— Имам нужда от помощ.

Това означаваше фалшиви документи, визи. Документация, която само Корки може да достави.

— Очевидно. Добрият Господ се е погрижил, но иска да се размърдаш. Като вчера. Разбра ли?

— Разбрах.

Начинът, по който Хилиард нарече Коркоран, в друго време щеше да е забавен. Но не и в този момент.

— Що се отнася до мен, умирам за едно сациви. След около половин час.

След това Хилиард затвори.

Меткалф изскочи от телефонната будка.

Цигуларят видя дребния, оплешивяващ очилат мъж да излиза от главния вход на американското посолство. Знаеше, че той е дребен чиновник в посолството, трети секретар. Беше също според сведенията, които му достави Абверът, агент на американското разузнаване.

Докато го следваше, полъх на вятъра донесе до ноздрите му ухание на „Барбасол“. Американецът се беше обръснал току-що, използвайки американската марка бръснарски крем.

Да. Този мъж щеше да го отведе до мишената. Беше сигурен в това.

Пистолетът тежеше в палтото на Амос Хилиард. Той не беше свикнал да носи оръжие и тежината му пречеше. Освен това мразеше това, което му се налагаше да направи. Но нямаше начин. Корки беше непреклонен. Шифрованото съобщение беше недвусмислено.

Меткалф е риск за задачата, следователно опасен за свободния свят. Тъжна необходимост е, но трябва да се елиминира.

Младият агент беше изпълнил онова, което му възложиха. Но го разкриха. В Москва гъмжеше от шибани агенти на НКВД и ГРУ, които всеки момент можеха да го пипнат и щяха да го направят. Единственият въпрос беше кога. Корки нямаше да успее да измъкне Меткалф навреме. А след като го пипнеха, щяха да го разпитват, както само руснаците могат. Меткалф щеше да се огъне, в това нямаше съмнение. Цялата операция щеше да бъде разкрита, а Корки не можеше — нямаше — да позволи да се случи. Залогът беше твърде голям. Не можеше да се рискува само заради един човешки живот.

Хилиард се питаше в моменти като този дали наистина го бива за тая работа. Това бяха най-неприятните моменти от задълженията му. Той донякъде харесваше Меткалф, но не това бе главното. Знаеше, че Меткалф е един от най-добрите агенти. Младежът не беше предател. Но Корки издаде заповедта и Хилиард нямаше избор. Трябваше да я изпълни.

Меткалф пристигна в ресторант „Арагви“ седем минути по-рано от уговореното. „След около половин час“ означаваше точно трийсет минути. Хилиард беше точен като часовник. Обичайната опашка, която се виеше пред ресторанта, я нямаше, тъй като не беше време за вечеря. Това улесняваше Меткалф да наблюдава кой влиза и кой излиза. Докато оглеждаше главния и страничните входове на ресторанта от своя наблюдателен пункт върху стъпалата на Централната поща на улица „Горки“, той се сети, че обеща на Тед Бишъп да му звънне и да определи място за среща. Но това можеше да почака. Болката в рамото му намаля, макар че все още чувстваше пулсирането на малък кръвоносен съд.