Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

От долния етаж обаче изскочи пазач и вдигна ръка да спрат.

Стомахът на Меткалф се сви.

— Хей, Володя — викна му Иля с весел глас. — Какво, по Дяволите, става?

Пазачът познаваше асистента на Лана.

Търсим външен човек, облечен в лекарска престилка — отвърна той.

— Лекар? Не съм го срещал, съжалявам — каза Иля.

Той продължи надолу по стълбите, а Меткалф го последва.

— Само за минутка! — викна пазачът след тях.

Иля се обърна. Меткалф замръзна.

— Обеща ми два билета за представлението в края на седмицата — напомни му пазачът. — Кога ще ги получа?

— Имам предвид — отговори Иля. — Хайде, бароне, трябва да вървим.

Той продължи по стълбите, Меткалф го следваше плътно.

В края на стълбището Иля го поведе по друг лабиринт от пасажи, докато стигнаха до метална врата. Той помъчи ключалката и накрая успя да отвори. Врата за животните.

— Животни?

— Коне, мечки, понякога дори слонове, когато представя ме „Аида“. Животните не влизат през официалния вход. Иначе ще изпоцапат целия театър с изпражненията си.

Меткалф си свали маската. Минаха през тъмния тунел, който миришеше на животински екскременти. Циментовият под беше покрит със слама. Тунелът извеждаше до навес, където бяха паркирани няколко камиона с изрисуван върху тях надпис „Държавен академичен Болшой театър“. Иля се затича към двойната врата, отключи и я отвори. Отвън бучаха автомобилите от уличното движение. Той скочи в кабината на един от камионите. Меткалф заобиколи отзад, отвори вратата и се качи. Каросерията беше пълна с гигантски декори, но той успя да се смести и затвори вратата.

Двигателят забуча, после запали. Иля даде газ и камионът потегли.

Меткалф седна върху мръсния под, който се разтресе, когато камионът увеличи скоростта. Миризмата от недоиз-горели газове беше непоносима.

Меткалф се отпусна, приготвяйки се за дълъг път до покрайнините на града. Макар да беше пълен мрак, образът на Лана светеше в съзнанието му. Спомни си за начина, по който отхвърли предупрежденията му, целуна го и побягна към сцената. Нейната храброст, пламенност, нейната страстност.

И как отказа да я отведе със себе си извън страната. Беше дълбоко разочарован, но същевременно я разбираше. Тя не можеше да изостави баща си, да напусне родината си. Не и заради Стива. Тя беше силно привързана към страната си. Това бе печалната истина.

Изведнъж камионът спря, двигателят угасна. Нямаше и пет минути, откакто тръгнаха от Болшой. Какво ли се бе случило? Двигателят не угасна сам, Иля го изключи умишлено. Той не можеше да спре камиона насред движението. Заослушва се за някакъв сигнал, за гласове. Но не чу нищо.

Изправи се и се скри зад едно от огромните рисувани пана за всеки случай, ако претърсваха камиона. Застанал между два декора, той зачака.

Вратата се отвори и вътре нахлу слаба жълта светлина. Меткалф стоеше, без да мърда, надявайки се, че ако претърсваха камиона, нямаше да се вглеждат много-много. Който и да беше, щеше да види декорите от Болшой и после да затвори вратата.

Защо? — чудеше се Меткалф. — Защо ги спряха?

— Отзад е — каза познат глас.

Гласът на Иля.

После се чуха още няколко гласа, последвани от стъпките на някой, който се качи в каросерията. Меткалф изстина. Отново чу гласа на Иля.

— Повярвай, тука е.

Но как можеше да е Иля? А ако беше, с кого говореше.

Някой отметна паното, изваждайки Меткалф на показ. Двама мъже го осветиха с фенерче. Двама униформени. Униформени на Болшой? Дали бяха пазачи?

Не. Той разпозна униформите, свитата на кълбо змия и кинжала върху пагоните. Но нямаше логика.

Двамата мъже го хванаха и го измъкнаха от камиона. Меткалф веднага осъзна, че нямаше смисъл да се съпротивлява: камионът бе обграден от униформени офицери. Иля, пушейки, разговаряше с неколцина от тях: държанието му показваше, че не е изненадан. Той познаваше тези хора или им сътрудничеше.

Камионът беше спрял в някакъв вътрешен двор — район, който беше виждал на снимки. Място, където се бе надявал никога да не попадне.

Закопчаха му белезници и го поведоха, а от двете му страни се бяха наредили униформени мъже.

— Иля — викна Меткалф. — Кажи им, че има някакво недоразумение.

Но Иля вече бе скочил в камиона, хвърли фаса от цигарата си върху циментовата площадка, махна приятелски на мъжете и потегли.

Войниците задърпаха Меткалф към арковиден вход, чиито жълти тухли му бяха познати и от които му се доповръща.

Намираше се в главната квартира на НКВД. На „Лубянка“.