Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Тя би направила всичко да предпази баща си. Ако окажеха над нея натиск — голям, неустоим натиск, — беше ли възможно тя да се поддаде и да стане доносник на НКВД?

И още нещо, напомни си той: Защо смяташ, че е немислимо Лана да те измами, след като ти също я измами?

Не знаеше какво да мисли. Беше толкова изтощен, че не можеше да мисли нормално.

Скърцане на метал, превъртане на ключа на килията. Меткалф се изправи в седнало положение и зачака да разбере какво ще се случи. Трима униформени надзиратели влязоха вътре, двамата с насочени оръжия.

— Стани — каза водачът им.

Меткалф стана, наблюдавайки внимателно и тримата. Не само че го превъзхождаха като бройка. Дори да се опиташе да избие оръжието на единия, дори да успееше да го насочи към главата на някой от тях и да го вземе за заложник, знаеше, че няма да може да се измъкне от тук. Трябваше да се подчинява, докато се появеше някаква друга възможност.

— Колко е часът? — попита той.

— Ръцете зад тила — викна му единият надзирател.

Поведоха го през мрачен вестибюл до желязна врата с решетка по средата. Оказа се примитивен асансьор. Накараха го да застане с лице към стената на асансьора. Вратата се блъсна и той потегли.

Слязоха в дълъг коридор с ориенталска пътека върху паркета и бледозелена боя по стените. Единственото осветление идваше от бели глобуси, които висяха от тавана.

— Гледай само пред себе си — изкомандва единият. — Ръцете на тила. Не се оглеждай встрани.

Меткалф крачеше, от двете му страни вървеше по един надзирател, а зад него — третият. С ъгълчетата на очите си забеляза, че минаха покрай дълга редица кабинети, някои с отворени врати. Вътре работеха мъже и жени. През двайсет крачки стояха униформени часови.

Дочуха се няколко почуквания на метал върху метал. После видя, че единият от часовите потрепваше с ключа си върху катарамата на колана си. Беше някакъв сигнал.

Изведнъж го изблъскаха плътно до стената в ниша с размери на телефонна кабина. Явно щеше да мине важна клечка или най-малкото някой, когото той не биваше да види.

Накрая стигаха до масивна дъбова врата с тъмни петна. Един от пазачите му почука. След няколко секунди вратата се отвори и на прага застана дребен мъж със светла коса и призрачнобледо лице. Беше секретар, помощник на някой висш офицер. Върху бюрото му имаше пишеща машина и няколко телефонни апарата. Попълни някакви документи и даде копие на водача на надзирателите. Меткалф наблюдаваше мълчаливо, полагайки усилия да не издава чувствата си. Секретарят почука на вътрешната врата, после повдигна едно капаче и каза:

— Затворник 08.

— Да влезе — отвърна някакъв глас.

Секретарят отвори вратата и се отдръпна назад, докато Меткалф влизаше, ескортиран от водача на пазачите. Другите двама останаха отвън с изпънати стойки.

Влязоха в просторен кабинет на някой с висок ранг. Подът бе покрит с огромен персийски килим, мебелите бяха масивни, от тъмно дърво. До една от стените имаше каса. Масивно бюро, покрито със зелено сукно, беше отрупано с папки и телефонни апарати. Зад него седеше строен мъж с високо, изпъкнало чело, леко плешив и кръгли очила без рамки, през които очите му изглеждаха необичайно големи. Беше облечен в идеално изгладена сива униформа. Без да става от стола, той направи жест с ръка. Пазачът се завъртя кръгом и излезе, оставяйки Меткалф сам.

Очилатият се наведе над бюрото и няколко минути ро-вичка из документите, сякаш Меткалф го нямаше. Издърпа дебела папка и най-после погледна към Меткалф, без да пророни нито дума.

Меткалф знаеше, че това е един от прийомите за разпит — мълчанието имаше за цел да накара неопитния субект да се почувства неудобно, да се притесни. Но Меткалф не беше неопитен. Той възнамеряваше да мълчи, докато и следователят му мълчеше.

След като минаха поне пет минути, очилатият се усмихна и каза на перфектен английски с британски акцент.

— На английски ли предпочитате да говорим — после добави на руски — или руски? Доколкото разбрах, говорите езика ни добре.

Меткалф примигна. Английският можеше да му даде предимство, помисли си той. Офицерът от НКВД нямаше да схваща нюансите, тънките разлики в думите и изразите, които само англоговорещите усещаха. Той отговори на английски:

— За мен няма значение. Стига да разговаряме свободно и открито. Вие упълномощен ли сте за това, другарю…? Страхувам се, че не чух името ви.

— Аз не съм го „подхвърлил“, както се изразявате вие, американците. Можете да ме наричате Рубашов. Също „господин“, а не „другарю“ — ние с вас не сме другари в края на краищата, г-н Меткалф. Седнете, моля.