Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

На регистрацията в хотела не го спря никой. Роджър не беше оставил бележка. Тревожеше се за него, но Роджър беше най-малката от купищата тревоги. Той беше професионалист, можеше да се грижи за себе си. За отсъствието му сигурно имаше основателна причина. Лана не беше професионалистка; тя лесно можеше да се издаде.

Дежурната на етажа, жена с каменно лице, което не беше виждал досега, го поздрави с обичайното лошо настроение. Отказа да му даде ключа от стаята.

— Вече го взехте — каза му тя укорително.

— Не — отрече Меткалф. — Има някаква грешка.

Освен ако Роджър не беше взел ключа от неговата стая по някаква причина. Вероятно да му остави съобщение или… Предавател. Сигурно цял ден се е опитвал да сглоби частите, а тъй като познаваше много добре Скуп, можеше да се обзаложи, че сега го очакваше в стаята му, за да го изненада. В никакъв случай той не би оставил в стаята предавател, без да го наглежда някой.

Стаята обаче се оказа заключена и никой не отговаряше на многократните му почуквания. И в стаята на Роджър нямаше никого. Върна се при дежурната.

— Стаята ми е заключена — каза той троснато.

Това бе единственият начин да се справи човек с киселите жени на етажа: на грубостта трябваше да се отговаря с грубост.

— Трябва ми ключът, а ако сте го дали без позволение на друг човек, търсете си нова работа — Той си показа паспорта. — Давали ли сте ключа от стаята ми на друг човек?

Дежурната се стъписа и не каза нищо. Тази жена отговаряше за едно от най-важните неща в съветския начин на живот — порядъка. А давайки нечий ключ не на когото трябва, тя го нарушаваше. Тя подаде на Меткалф резервния ключ сконфузено.

— И да ми го върнете — викна подире му.

Онзи, който бе взел ключа, можеше да е всеки, разбира се НКВД, макар че те се предполагаше да имат достъп до резервните ключове; дори някой от американското посолство. Чак като стигна до вратата на стаята си втория път, се сети за думите на Тед Бишъп:

Един фриц се въртеше наоколо. Негов приятел го помолил да потърси някого. Той не си спомнял името. Някой, пристигнал от Париж. Нещо в тази история намирисваше яко.

Фриц. Нацист. СД по всяка вероятност.

Търсел някой, пристигнал от Париж.

Разтурянето на Пещерата, парижката станция на Корки, явно е било само началото. Мрежата на Корки се разплиташе. По някакъв начин го бяха проследили в Москва. Онова, което се случи с приятелите му в Париж, можеше да се случи и с него. Някой го очакваше в стаята му. Меткалф беше сигурен в това. Чакаше да довърши работата с разплитането на мрежата на Корки. Чакаше да го убие. Беше капан, осъзна Меткалф, но той нямаше да влезе в него. Не носеше оръжие. Така че не биваше да влиза в стаята. Имаше и други начини да слезе до фоайето, без да се наложи да минава пак покрай намусената дежурная и да си губи времето с обяснения. Заслиза на бегом по стълбището, прескачайки по две стъпала наведнъж. Прекоси фоайето, доближи до рецепцията, придавайки си ядосано изражение.

— Този проклет ключ — възкликна той, държейки го високо. — Не иска да отключва.

— Сигурен ли сте, че не сте объркали ключа, господине? — попита го регистраторът.

Той взе ключа и го разгледа. Плочката с номера на стаята висеше от халката. Нямаше грешка.

— Завъртане наляво, господине. В посока, обратна на часовниковата стрелка.

— Знам това. От колко време съм тук. Просто не работи. А сега, ако обичате, изпратете някой да ми отключи вратата. Много бързам.

Регистраторът натисна звънец и от стаята за багажа се показа камериер. Последва кратка размяна на реплики на руски и камериерът, още юноша, се доближи до Меткалф и се поклони срамежливо, после взе ключа. Меткалф го последва в асансьора. На четвъртия етаж те слязоха, минаха край дежурная, която се вторачи в тях, но не каза нищо, и поеха по коридора към стаята на Меткалф.

— Това ли е стаята, господине? — попита момчето.

— Опитай ключалката. Аз не успях да отключа.

Докато говореше, Меткалф стоеше плътно зад камериера. Ако анонимният германец дебнеше в стаята, нямаше да стреля, ако действително беше изпратен да го убие, след като чуеше гласа на младежа. Нацистът убиец не би се разколебал от хуманни съображения като загуба на невинен човешки живот, а от практически. Ненужното проливане на кръв беше анатема за професионалния убиец, тъй като неизбежно създаваше много повече проблеми, отколкото решаваше. Младият камериер щеше да послужи като щит на Меткалф.

Той се отдръпна още по-далече, докато камериерът превърташе ключа, като внимаваше да е извън полезрението на човека в стаята, а следователно и извън огневата линия. Той се стегна, целият в слух, готов да скочи встрани, да побегне, щом започнеше стрелбата.