Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Слушам те.

Страхът и омразата бяха преобразили Хилиард. Външно той си беше същият — дребен, с мека кожа, оплешивяващ и очилат мъж. Но вътрешно у този прям и чаровен човек от Средния запад нещо се бе пречупило. Той беше разгневен и дълбоко уплашен. Тази промяна засилваше страха и на Меткалф.

— На ъгъла на улица „Пушкинская“ и пряката, на която се намира Художественият театър, ще откриеш два магазина почти един до друг, разбра ли? Единият е магазин номер 19 с надпис „Мясо“, което значи месо.

— Благодаря — каза Меткалф с неприкрит сарказъм. Хилиард със сигурност знаеше, че той говори руски.

— На другия пише „Женская обувь“. Дамски обувки.

Този път Хилиард не му преведе.

Меткалф кимна.

— Входът към сградата е между двата магазина. Неохраняем е, отворен е двайсет и четири часа. След като влезеш, вдясно ще видиш радиатор, закачен за стената с метална скоба в единия край. Между него и стената има пролука от няколко сантиметра. Следващата партида документи ще бъдат там.

— Не е много добра идея — отбеляза Меткалф. — Документите може да се възпламенят, ако радиаторът загрее.

Хилиард се намуси.

— Това е Москва, за Бога. Две трети от радиаторите не работят, а този е един от тях. Повярвай ми. А тук, в Москва, едва ли ще го поправят, преди да са минали поне пет години.

Меткалф кимна.

— Някакъв сигнал?

— Ако съм си в кабинета, а аз невинаги съм там, ще се обадиш по телефона и ще ми съобщиш, че си загубил паспорта си. Ще ти отговоря, че си сгрешил кабинета. Ако съм заредил пратката, ще ти кажа пак да звъннеш и да поискаш да те свържат с консулския отдел. Ако документите ги няма още, просто ще ти затворя.

— А ако те няма в кабинета?

— Резервният сигнал ще е телефон на „Козицки переулок“ номер 2, корпус 8, вход 7. Това е между улиците „Горки“ и „Пушкинская“. Разбра ли?

Меткалф отново кимна.

— „Козицки“ 2, корпус 8, вход 7. Това е съвсем близо до Елисеевския гастроном.

— Ще те препоръчам на момчетата от Бедекер, когато дойдат да се справят с Москва — каза Хилиард сурово. — Вход 7 е между входа към поликлиника номер 18 и магазин „Овощи и фрукты“. — Той отново не преведе значението на думите. — Това е на четири преки от явката между впрочем. Когато влезеш в сградата, ще видиш вляво телефон върху бюфет. Номерът е 746, но той е единственият апарат там. В долния десен ъгъл на бюфета, където фурнирът се е излющил, ще забележиш място с драсканици, оставени от различни хора, които използват телефона, така че знаците, които двамата с теб ще поставим, няма да направят никому впечатление. Когато доставят пратката, ще ти сигнализирам с кръгче с червен молив. Червен молив, запомни ли?

— Запомних.

— Когато приемеш пратката, ще ми сигнализираш с вертикална черта в същото кръгче. Ясно ли е?

— Напълно. Телефонът също ли е достъпен двайсет и четири часа?

— Точно така.

— А отбелязал ли си там фалшиви знаци за отклоняване на вниманието, в случай че някой наблюдава?

— Това е моя работа.

— Сигурността на операцията е и моя работа.

Хилиард го изгледа кръвнишки.

— Ами спешни сигнали?

Хилиард продължаваше да се блещи.

— Сигнал при залавяне. Сигнал, който да ме предупреди, че каналите са мръсни, че са те засекли?

— Ако ме засекат, няма да откриеш нищо. Съвсем близо до ума е. Просто вече никога няма да ме видиш. Нито Корки, нито приятелите ми в Айова и Вашингтон, тъй като ще чукам камъни в Сибир. Или ще съм получил куршум в тила. Разбрахме ли се? Опичай си акъла. Внимавай да не те пипнат.

Той се обърна, без да каже нито дума повече, отключи вратата на тоалетната и си тръгна.

Меткалф се върна на масата си. Вечерята му — тяхната вечеря — беше сервирана. Масата бе отрупана с блюда, пълни с агнешки шашлик и кюфтета, наречени кинкали, задушено пилешко, известно като чахохбили. Имаше бутилка „Цинандали“, отлежало грузинско вино, и още бутилки минерална вода „Боржоми“. Но гладът на Меткалф се изпари. Той мушна пачка банкноти под чинията си и излезе от ресторанта, успокоявайки оберкелнера, който го попита дали всичко е наред. Бутна му още една двайсетачка и се извини.

— Предполагам, че се натъпках с хляб.

Естествено го следяха от „Арагви“ до „Метропол“. Не позна опашката си. Бяха ги сменили. Но русият с бледите очи не беше сред тях. Или поне той не го забеляза, тъй като не беше изключено да го следи от разстояние незабелязано. Документите бяха в джоба на сакото му, все още опаковани в целофана. Имаше чувството, че ще направят дупка в гърдите му. Опита се да не мисли какво може да се случи, ако някой го спреше и му отнемеше документите. Подправени съветски военни документи — беше невъзможно да измисли обяснение.