Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

От шумовете се ориентира, че пияните мъже си бяха отишли. Мястото им бяха заели други. Това беше добре. Той нахлупи светлокестенявата перука, която прилепна плътно върху главата му. После намаза с лепило брадичката, горната си устна и веждите. Когато поизсъхнаха, внимателно притисна изкуствената брада и мустаците. Щеше да е по-лесно, ако се дегизираше пред огледалото, а не седнал върху капака на тоалетна чиния. Добре, че се сети да си вземе малко огледалце, за да провери дали всичко е на място.

После се захвана с рошавите вежди. Размаза малко черен грим под очите си, подчертавайки кръговете, които го състариха драстично. Изглеждаше на четирийсет години, пушач и пияница, селянин с тежък живот като на повечето руснаци.

Отново се погледна и остана поразен колко различно изглежда. Но не спря дотук. Набута над горната си челюст памучни тампони, които моментално преобразяваха лицето му. Последната щриха бяха специално изработените метални пластини, които пъхна в ноздрите си. Те имаха дупчици, за да може да се диша през тях. Бяха студени и неудобни в първия миг, но приеха формата на носа му и го направиха леко сплескан като на повечето руски селяни.

Пак се погледна в огледалото и не можа да се познае. Надзърна през процепите на кабината и се увери, че не е останал никой от мъжете, които го видяха да влиза. Напъха набързо американските си дрехи и обувки в куфара и излезе от кабинката, после отиде до мивката и сложи куфара на пода до себе си. Изми си ръцете и излезе от тоалетната, оставяйки куфара вътре. По-късно някой руснак късметлия щеше да го намери, да реши да го открадне и да бъде приятно изненадан с хубав костюм. Извървя навъсено пътя до галерията на втория етаж. Промени походката си, леко накуцвайки, сякаш единият му крак беше по-къс от другия. Докато стигне до първия етаж, беше сигурен, че никой не го проследи. Беше неузнаваем, руснак на средна възраст, който изглежда като милиони други в Москва. Никой нямаше да го забележи.

Рудолф фон Шюслер се ядоса, че го прекъснаха. Надутият, с изпито лице офицер от СД седеше в кабинета му и му задаваше всякакви въпроси за английски говорещи хора, с които евентуално Фон Шюслер да се е срещал през последните дни. Фон Шюслер имаше много работа, за да си губи времето с разпити от ченге, но посланикът го помоли да му отдели време и той естествено се съгласи, не можеше да не угоди на Фон Шуленбург.

— Възможно е един от тези посетители да е опасен шпионин.

Идеята му се стори смешна на Фон Шюслер, но той не се издаде.

— Има толкова много американци и британци в този град — каза той надуто. — Прекалено много, ако питате мен. Разговарях с един превзет глупак онази вечер, някакъв нафукан денди, но не мога да си спомня…

— Името му? — прекъсна го грубо човекът от СД, вторачвайки се със студените си сиви очи във Фон Шюслер.

Фон Шюслер изсумтя и бавно поклати глава.

— Не мога да си спомня името му, но ако той е опасен шпионин, аз ще си изям шапката.

Мъжът от СД се усмихна ехидно.

— Ако се окаже шпионин, ще ви накарам да я изядете.

Каква вулгарност, помисли си Фон Шюслер. Каква наглост! Фон Шюслер намираше този мъж за отблъскващ, противен. Но у него имаше нещо, от което по кожата му лазеха тръпки. Не можеше да разбере какво точно. Не беше познато чувство, но не и изцяло неизвестно. Фон Шюслер се напъна да си спомни кога друг път се бе чувствал така и се сети, че като момче веднъж се разхождаше в една от пристройките на семейното имение извън Берлин. Точно така, в навеса беше мрачно. Той се протегна да откачи едно навито въже, когато изведнъж замръзна, обхванат от инстинктивен страх. Миг по-късно осъзна какво бе грабнал в тъмнината — огромна, свита на кълбо змия.

Ето, на това му напомняше мъжът от СД. На отровна змия.

Меткалф пристигна в апартамента на приятелката на Лана половин час по-рано, а Лана закъсня двайсет минути, но за него не беше загубено време. Докато чакаше, разряза с джобно ножче целофанената опаковка на документите, извади ги внимателно и ги разгледа. Хартията беше груба и жълтеникава. По нищо не личеше, че е произведена на Запад. Документите бяха напечатани на пишеща машина, без съмнение съветска, а вероятно и от същия модел, който използваха в Комисариата на отбраната. Печатите бяха на комисариата, избледнели от дългогодишната употреба и със същото червено мастило, което те неизменно използваха.

Върху листовете бяха отбелязани датите и часовете. Датите обхващаха период отпреди няколко седмици до днешната.