Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Съмненията на Сейнт-Клеър бяха далеч по-опреде-лени: затова не насрочваше избор на нов Генезис. Не можеше да подкрепи никого от претендентите. Защото, ако в „Инвър Брас“ имаше предател, той бе или Банър, или Парис.

Всички насядаха около кръглата маса, празният стол на Генезис напомняше за тяхната преходност. Нямаше нужда да се пали камината. Никакви записки нямаше да се горят; нищо нямаше и по масата, нямаше и да има. Не бяха разпращани кодирани материали, защото нямаше да се вземат никакви решения. Просто щеше да се направи информация с коментари по нея.

Беше им подготвен капан. Първо, Сейнт-Клеър трябваше да поднесе информацията за текущите събития по такъв начин, че да може да наблюдава реакцията на всеки един. После трябваше да им подхвърли две имена: Филис Максуел — журналистка, и Пол Брумли — кодово название „Пепелянка“, потулил се противник на политиката на Пентагона. Макар и потулил се, той можеше лесно да бъде намерен от всеки от присъствуващите.

— Заседанието ни тази вечер ще бъде кратко — каза Браво. — Целта е да ви уведомя за хода на събитията и да изслушаме мнението ви по новите моменти.

— Предполагам, че това изисква обсъждане на предишни решения — каза Парис.

— Може да коментирате каквото желаете.

— Чудесно — продължи Парис. — След заседанието онази вечер прочетох две книги от Питър Чансълър и не разбирам защо сте се спрели на него. Вярно, има пъргав ум и литературна дарба, но съвсем не е изключителен писател.

— Ние не сме се водили от литературния му талант.

— Нито пък аз. Аз не подценявам популярното четиво. Но говоря конкретно за този писател. Той ли е по-способен от десетки други? Защо точно той?

— Защото него познаваме — отвърна Кристофър, — а не познаваме десетките други.

— Моля? — Парис се наклони напред.

— Бележката на Кристофър е напълно правилна — каза Браво. — Знаем твърде много неща за Чансълър. Преди шест години ни се наложи да го проучим основно. Вие двамата знаете историята на „Инвър Брас“. От вас нищо не сме скрили. Нашите успехи и нашите грешки. В края на шейсетте години Чансълър пишеше… — Браво позамълча, после се обърна към Парис — … аналитична дисертация върху падането на Ваймарската република и възникването на милитаризма в Германия. Той стигна твърде близо до разкритието на „Инвър Брас“. Трябваше да го възпрем.

На масата настъпи мълчание. Сейнт-Клеър беше сигурен, че Венис, още повече Кристофър мислеха в момента за ония дни. Всеки за своите терзания.

— Тази дисертация — поясни Банър, като погледна към Парис — се превърна в романа „Райхстаг!“.

— И не беше ли опасно? — запита Парис.

— Беше справедливо — отвърна Венис.

— И все пак роман — сприхаво прибави Кристофър.

— Ясно. Получих отговор. Значи, въпрос на известно познаване на човека, не друго. По-добре познат човек с всичките му ограничения, отколкото непознат с големи обещания.

— Защо така упорито продължавате да критикувате Чансълър? — запита Венис. — Нашата цел са досиетата, а не литературните му подвизи.

— Субективно сравнение — отвърна ученият. — Чансълър е от писателите, които ме дразнят. Знам нещичко за събитията в Сараево и за преобладаващите настроения по онова време. Той гради заключенията си върху факти, криво тълкувани в цял свят, и върху преувеличени асоциации. Сигурен съм, а и стотици читатели вярват, че тъкмо това е автентичната историческа картина.

Браво се облегна на стола си.

— И аз съм чел тази книга, и аз знам нещичко за събитията, които доведоха до Сараево. Ще възразите ли, че изводът на Чансълър за съществуването на международен икономически заговор е погрешен?

— Не, разбира се. Това се знае.

— Значи, е прав, независимо по какъв път е достигнал до този извод.

— Прощавайте — усмихна се Парис. — Добре, че не преподавате история. Казах вече, доволен съм от отговора. Какви са новите събития?

— Последните събития разкриват съществен напредък. Според мен могат само така да се окачествят. — Браво продължи, като описа пътуването на Чансълър и Али-сън до летище „Кенеди“, срещата им с военния ескорт, пристигането на самолета с ковчега на генерала. Както Варак му бе подсказал, Сейнт-Клеър говореше бавно, следейки израза на всеки един. По реакциите можеше да се отгатне кой от тях е запознат със събитията, които се разказват. По очите, беше казал Варак. Кратко, дори неясно трепване е достатъчно. Някои химически промени не могат да се скрият. Очите са като микроскоп.