Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Браво се разхождаше бавно:

— Той и без това изстрада доста. Искате прекалено много!

— Искам нищожно малко в сравнение с целта ни. От това, което съм чувал за Брумли, допускам, че той пръв ще се съгласи.

Сейнт-Клеър притвори очи и се замисли за трагедията, която бе преживял Брумли. Застаряващият, раздразнителен счетоводител, който има смелостта сам да се опълчи срещу Пентагона. А наградата му бе една дъщеря-наркоманка, която след тригодишно изчезване кой знае къде се завърна като нервно разстроена убийца. И сега, когато личният му свят някак си се закрепи, кошмарите обещаваха да се появят наново. Трябваше да го използуват като стръв.

Но в своята област, в тъмните ъгълчета на своята страшна професия, Стефан Варак бе блестящ и недостижим. А отгоре на това беше и прав.

— Пристъпвайте към работа — каза Сейнт-Клеър. — Ще свикам „Инвър Брас“ довечера.

Барабаните биеха тихо. Декемврийският вятър носеше издалече приглушен гръмотевичен тътен. Гробът се падаше в северния край на Арлингтънското гробище. Почетната стража стоеше в западната страна. Суровата фаланга излъчваше неизречената армейска заповед: ковчегът трябва да се отнесе дотам, не по-далече. После ще се спусне в земята. Нашият армейски блясък трябва да събуди уважение. И ще го имаме. Но без излишен шум. Без признаци на лична скръб, това не ни подхожда. Тази е армейска земя. Ние сме мъже. Мъртъвци.

„Колко страшно е всичко“, мислеше си Питър, застанал на няколко крачки от Алисън, седнала на единствения прост черен стол точно до ограденото с кордон пространство. Всички бяха сурови, всички бяха чужди. На всичко. Освен на ритуала.

Тук лежим безчет и почиваме в мир.

Около квадратния изкоп на гроба вън от ограденото пространство стояха висшите офицери от Пентагона. Десетина от тях се бяха приближили до Алисън, говореха й грижовно, стискаха й ръцете. По нея Питър се ориентираше кои са хората, приближени до баща й. Той през цялото време стоеше нащрек. Бе напълно възможно някой от дошлите на погребението да знае тайната на Часонг. Сега можеше само да изучава лицата им и да остави въображението си да се развихря на воля.

Един мъж, приблизително на годините на Макандрю, прикова вниманието му. Майор, с възтъмен тен. „Средиземноморска кръв“, помисли си Чансълър. През цялата кратка церемония стоеше безмълвно, не заговори с никого. Когато понесоха ковчега от катафалката към гроба, той продължи да гледа право напред: не искаше да признае присъствието на мъртвеца.

Едва когато армейският свещеник започна своето слово, майорът даде израз на някакво вълнение. То бе кратко, почти мигновено — появи се като искра в очите и ъглите на устните. То изразяваше омраза.

Питър не снемаше очи от него. В един миг майорът усети, че го наблюдават, дори срещна погледа на Чансълър. Омразата проблесна отново и после изчезна. Той извърна очи встрани.

Когато церемонията свърши и предадоха знамето на дъщерята на покойния воин, всички офицери се изредиха да изкажат съболезнования. Но мургавият майор се обърна и си тръгна, без да продума. Питър го проследи с поглед. Майорът стигна подножието на малко възвишение отвъд неравните редици гробове и спря. Бавно се обърна и погледна назад, самотна фигура над надгробните камъни.

Чансълър инстинктивно почувствува, че майорът е искал да хвърли последен поглед към гроба на Макандрю, да се увери, че човекът, към когото бе хранил омраза, наистина е мъртъв. Любопитен момент.

— Чувствувах погледа ти — каза му Алисън, когато се настаниха отзад в лимузината, която щеше да ги отведе от гробището в Арлингтън до Вашингтон. — Веднъж те погледнах. Ти изучаваше присъствуващите. Знам, че си чул всяка дума, която ми казаха. Откри ли някого или нещо, заслужаващо внимание?

— Да — отвърна Питър. — Един майор. С вид на италианец или испанец. Той не дойде при теб. Единствен от офицерите.

Алисън погледна редиците от гробове. Отвърна тихо, за да не чуят шофьорът и ескортът:

— Да, видях го.

— Трябваше да видиш как се държа. Твърде странно.

— Това е нормално. За него. Той парадира с омразата си като с ордените си. Ненавистта е част от отличията му.

— Кой е той?

— Казва се Пабло Рамирес. От Сан Хуан 11 11 Столицата на Порто Рико. — Б. р. . Един от първите от малцинствата в Уест Пойнт.

— Познаваше ли баща ти?

— Да. Заедно са служили. Той е завършил Академията две години след баща ми.

Питър докосна ръката й.

— Заедно ли са служили в Корея?