Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Взе чаша шампанско от един поднос. Бързо я пресуши, но задържа празната чаша отчасти за да прикрива лицето си и да се огледа.

— Вие сте Питър Чансълър. Навсякъде бих ви познала! — Това бе една Брунхилда, шлемът на валкюра представляваше шапка с цветя над вагнеровското лице. — Кога излиза новата ви книга?

— Не работя в момента нищо.

— А защо сте във Вашингтон?

Питър погледна към стената:

— Имам слабост към фламандското изкуство.

Брунхилда държеше бележник и молив в ръка. Написа, като говореше: „Поканен от белгийското посолство… като ценител на фламандската живопис…“

— Не съм казал такова нещо — запротестира Чансълър, — не съм.

През тълпата зърна как вратата на асансьора се отвори и излезе преследвачът, който преди няколко мига се бе втурнал след него през стъклените врати.

Брунхилда нещо му говореше, но Питър не я чуваше.

— Бих предпочела да изкарате един флирт със съпругата на някой посланик, на кой да е посланик.

— Има ли натам стълбище?

— Какво?

— Стълбище? Изход? — Чансълър я хвана за лакътя и я извърна така, че пищното й тяло да го скрие от погледа на преследвача.

— Струва ми се, че ви познах! — Тъничкият креслив женски глас принадлежеше на русокоса журналистка, която Питър слабо познаваше. — Вие сте Питър Чансълър, писателят.

— Почти отгатнахте. Знаете ли къде има изход? Трябва да сляза моментално!

— Вземете асансьора! — каза журналистката. — Ето го! — И отстъпи да му покаже.

Това движение привлече вниманието на непознатия. Той тръгна към Питър. Чансълър се оттегли назад.

Непознатият си пробиваше път сред гостите. В най-отдалечения край на залата зад маса с ордьоври влезе сервитьор през летящи врати. Чансълър пусна чашата и хванал под ръка двете удивени журналистки, се упъти към вратите.

Преследвачът бе на крачки след него, а летящите врати точно зад масата. Питър се дръпна встрани, без да пуска жените. Когато непознатият се отскубна от тълпата, Чансълър завъртя жените и ги блъсна с всичка сила към затичания към него мъж. Той изкрещя. Моливът на дебелата журналистка се бе забил в устната му. Бликна кръв. Питър хвана с две ръце масата, отрупана с ястия и две грамадни купи пунш, повдигна я и всички сребърни прибори, чаши, питиета и ястия се обърнаха на пода.

Глъчката прерасна в писъци. Разнесе се свирка. Питър се втурна през летящите врати в един килер.

На лявата стена видя надпис „Изход“. Грабна сервитьорска количка и я затегли след себе си с такава сила, че едното й колело се отвинти. Купи със салата се изтърколиха точно пред вратата. Хвърли се към изхода н отвори с рамо вратата. Погледна назад. Пред входа на кухнята цареше хаос, но никъде не съзря преследвача си.

По стълбището нямаше никой. Взимаше стъпалата по три наведнъж, а на площадките се прехвърляше през перилата.

Закова на място със скок, лявото му коляно се заби в железен стълб. Долу, пред вратата на фоайето, стоеше човекът, когото бе видял на Кънектикът Авеню. Човекът, който бе скочил от колата. Това вече не бе роман, а самата истина. И пистолетът в ръката му бе истински.

Чисто безумие! Завладя го безразсъдната мисъл, че в джоба си има магнитофонче, увито в носна кърпа. Неволно вдигна ръка да го задействува, да натисне с пръсти по джоба. Да пусне несъществуващия магнитофон? Какво ставаше с него?

— Какво искате от мен? Защо ме преследвате? — шепнешком запита Чансълър, несигурен кое е факт и кое — въображение.

— Просто искаме да поговорим с вас. Бъдете сигурен, че…

— Не! — Нервите му не издържаха. Излетя със скок от площадката, усещайки празно пространство под себе си. Нейде дълбоко из звуковите пластове на това пространство долови противното свистене на куршум, който не успя да го засегне. Питър не можеше да повярва на очите си.

Изведнъж ръцете му се вкопчиха в коса и плът. Летящото му тяло със сила се стовари върху противника и той тръшна главата му в желязната врата.

Реално съществуващият човек с реално съществуващото оръжие в ръка се свлече на земята, лицето и косите му оплескани в кръв. Питър се изправи на крака, постоя за миг зашеметен и изплашен, опитвайки се да отдели реалност от фантазия.

Трябваше да бяга. Нищо друго не му оставаше. Разтвори вратата с отривист жест и се огледа в мраморното фоайе. Портиерът стоеше на входа с ръка върху кобур и радиостанция на ухото. Когато Питър наближи, той заговори:

— Горе настъпил безпорядък, а?

— Да. Понапили са се няколко души.