Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Чансълър излезе от тъмното си укритие и се притаи в друга мрачна сянка на тротоара. Не можеше да побегне, веднага щяха да го видят. Сви се зад желязната решетка на перилата на едно каменно стълбище и поглеждаше между пръчките. Двамата мъже разговаряха помежду си. Единият от тях държеше радиостанция до ухото си.

Чу се клаксон. Автомобил завиваше и двамата мъже му пречеха. Те се дръпнаха вляво, за да отмине колата, и се скриха от погледа на Чансълър. Щом като той не ги вижда, значи, не го виждат и те! Но това щеше да бъде за кратко — най-много за миг-два.

Чансълър изскокна иззад решетката и се затича надясно по тротоара. Ако можеше да се изравни някак си с приближаващата кола, по-дълго щеше да е извън полезрението им. Трябваха му още три-четири секунди. Чу мотора зад гърба си. Планът му успя: достигна ъгъла! Бързо сви зад къщата и долепи гръб в стената. Подаде око до ръба и надникна в тясната уличка. Двамата напредваха предпазливо от вход към вход и тяхната бдителност го изуми. Изведнъж разбра. В объркването си бе забравил, но сега тежестта в джоба му напомни, че пистолетът е още в него. Пистолетът, с който не можа да гръмне.

Правеше впечатление на минувачите. Една двойка бързо го отмина, а майка с дете се дръпнаха към бордюра, да са по-далеч от него. Чансълър вдигна очи към уличната табела Ню Хампшър Авеню. Отсреща по диагонал започваше улица „Т“. Значи, се намираше в търговската част, северно от площад Лафайет. Беше пробягал около петнайсет-двайсет пресечки, ако не и повече, като вземе пред вид разните преки и проходи. Трябваше някак си да се върне обратно и да поеме в югоизточна посока към „Мол“ 13 13 Дълга алея за пешеходци, свързваща „Капитолия“ и Вашингтонския монумент в центъра на града, покрай която са разположени всички музеи и галерии на Смитсоновия институт. — Б. р. .

Двамата мъже бяха на не повече от петдесет крачки. На север, вдясно от мястото, където се намираше, светофарът на пресечката светна зелено. Чансълър побягна натам. Стигна ъгъла, прекоси, зави наляво и спря. Полицаят стоеше под светофара и гледаше в Питър.

„Може би това е единственият ми шанс“, помисли Питър. Да отиде до него, да му се представи и обясни, че двама души го преследват. Полицаят можеше да се свърже и да научи за суматохата на няколко улици оттук, за изстрелите н ранените минувачи. Щеше да му разкаже всичко и да потърси съдействие.

Но още преди да обмисли идеята си, реши, че няма да се размине без разпит, без писмени протоколи и обяснения. Лонгуърт едва ли щеше да чака. А освен това въоръжени хора с радиостанции вървяха по петите му. В хотела Алисън е сама, само един агент я пазеше. На лудостта няма да се сложи край, ако се обърне към полицията. Дори още повече ще продължи.

Светлината се смени, Чансълър пресече бързо край полицая и влезе в улица „Т“. Застана в сянката на един вход и погледна назад. Черна лимузина приближи към тротоара на тясната уличка и Ню Хампшър Авеню и спря. Точно пред колата имаше улична лампа. Той видя как двамината пристъпиха към лимузината и някой смъкна стъклото на задния прозорец.

По Ню Хампшър в южна посока се зададе такси. Светофарът бе на червено. Таксито спря. Чансълър се затича към вратата. На задната седалка седеше добре облечен възрастен мъж. Питър отвори.

— Хей! — викна шофьорът. — Не виждате ли, че имам пътник?

Чансълър се обърна към пътника, като се опита да звучи колкото се може по-убедително, с тона на човек, стараещ се да запази самообладание в критичен момент.

— Моля ви, прощавайте, но случаят е спешен. Трябва да стигна до центъра. Жена ми е много зле. Току-що чух…

— Заповядайте, влезте — каза възрастният човек без колебание. — Аз съм само до площад Дюпон. Това на пътя ли ви е? Ако искате…

— О, това е чудесно. Много съм ви признателен. — Питър влезе, светофарът се смени. Той тресна вратата и таксито се понесе напред.

Дали от захлопването на вратата или силния глас на шофьора — Питър така и не узна, — но преследвачите му до лимузината го забелязаха, когато мина покрай тях. Питър погледна назад. Човекът отдясно поднесе портативната радиостанция към устата си.

Стигнаха площад Дюпон. Възрастният човек слезе. Чансълър каза на шофьора да кара на юг по Кънектикът Авеню. Движението беше натоварено и към центъра на Вашингтон застрашаваше да стане още по-интензивно. Това бе едновременно и предимство, и недостатък. Претъпканите улици го улесняваха да се оглежда внимателно наоколо, да види има ли опашка след себе си. А, от друга страна, затормозеното движение би помогнало да го открият и дори да го настигнат пешком, ако стане нужда.