Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

Отвори вратата.

Нямаше никой.

Канеше са да се обърне и да претърси останалата част от къщата, когато я видя. До радиото имаше бележка, написана с червен молив.

Отиде до нощното шкафче.

Жена ви и децата трябваше неочаквано да излязат. Ще ги откриете край старата гара на Ласитър Роуд.

Съвсем уплашен, Танър си спомни изоставената гара. Беше навътре в гората, на черен път, който рядко се използваше.

Какво беше направил? Какво, за Бога, беше направил? Беше ги убил! Ако се окажеше, че е така, щеше да убие Фасет! Щеше да убие Гровър! Щеше да убие всички, които трябваше да ги пазят!

Изхвърча от спалнята надолу по стълбите и стигна до гаража. Вратата беше отворена, той скочи в „Триумфа“ и запали двигателя.

След като излезе от алеята, Танър рязко насочи малката спортна кола надясно и се понесе по дългия завой на Орчард Драйв, като се опитваше да си спомни как най-бързо може да стигне до Ласитър Роуд. Стигна до езерото Ласитър, което жителите на Садъл Вали използваха през зимата, за да се пързалят с кънки по леда. Ласитър Роуд беше на отсрещната му страна и сякаш изчезваше в пространство от непокорни дървета.

Държеше педала на газта плътно до пода на триумфа. Започна да си говори, а после да крещи:

— Али! Али! Джанет! Рей!

Пътят лъкатушеше. Закътани места, завои, слънчеви лъчи, които проникваха през гъстите клони на дървета. Нямаше никакви други автомобили, никакви признаци на живот.

Старата изоставена гара изведнъж се изпречи пред него. И там стоеше комбито. На края на обраслия с трева паркинг сред високите дървета. Танър стигна до него и натисна рязко спирачки. Никой не се виждаше. Изскочи от „триумфа“ и се затича към колата. За миг си загуби ума. Ужасът се беше превърнал в действителност. Невероятното се беше случило.

На пода до предната седалка лежеше жена му. Отпусната, неподвижна. Отзад бяха малката Джанет и синът му, проснати върху червената седалка. Главите им висяха надолу.

О, Господи! Господи! Беше се случило! Очите му се напълниха със сълзи. Тялото му се тресеше.

Отвори вратата, крещейки от ужас. Изведнъж го блъсна миризма. Предизвикващата гадене миризма, която беше подушил в гаража. Сграбчи главата на Али и я изтегли нагоре, безчувствен от уплаха.

— Али! Али! Боже мой! Моля те! Али!

Примигвайки, жена му бавно отвори очи. В съзнание, но не на себе си. Размърда ръце.

— Къде… Къде? Децата — Думата се изтръгна от нея истерично.

Писъкът й накара Танър да се съвземе. Скочи и посегна над седалката към сина си и дъщеря си.

Те се размърдаха. Бяха живи. Всичките бяха живи!

Али излезе от комбито и се свлече на земята. Мъжът й повдигна дъщеря си от задната седалка и я задържа на ръце, след като детето започна да плаче.

— Какво се е случило? Какво се е случило? — Алис с мъка се изправи.

— Не говори, Али. Дишай. Колкото можеш по-дълбоко. Дръж! — Той се доближи до нея и й подаде хлипащата Джанет. — Аз ще извадя Рей.

— Какво се е случило! Не ми казвай, да не…

— Замълчи! Само дишай. Дишай дълбоко!

Помогна на сина си да стане от задната седалка. На момчето му се гадеше. И започна да повръща. Танър обхвана с дясната ръка челото му, а с лявата го придържаше през кръста.

— Джон, не можеш просто…

— Разходи се. Опитай се да накараш Джанет да върви. Прави каквото ти казвам.

Замаяната Алис стана покорно и изпълни това, което й заповяда мъжът й. Момчето започна да върти глава в ръката на Танър.

— По-добре ли си, сине?

— Ааа, ааа! Ааа! Къде сме? — Момчето изведнъж се уплаши.

— Всичко е наред. Всичко е наред… Няма ти нищо… Няма ти нищо.

Танър погледна към жена си. Тя беше изправила Джанет на крака и я крепеше в прегръдките си. Детето сега плачеше силно, а Танър гледаше, изпълнен с омраза и страх.

Отиде до комбито, за да види дали ключовете бяха на място.

Нямаше ги. Всичко беше абсурдно.

Погледна под седалките, в жабката, в задната част на колата. После ги видя. Увити в бяла хартия, която беше прикрепена върху калъфа с ластиче. Пакетчето беше пъхнато между сгъваемите седалки, натъпкано надолу и почти не се виждаше.

Дъщеря му започна да пищи, Алис Танър я взе на ръце и се опита да я успокои, като повтаряше непрекъснато, че всичко е наред.

Когато се увери, че жена му не го гледа, Танър пъхна пакетчето под задната седалка, изтегли ластичето и разгъна хартията.

На нея нямаше нищо.

Смачка я и я пъхна в джоба си. Сега вече щеше да каже на Али какво се беше случило. Щяха да заминат. Надалеч. Но нямаше да й каже пред децата.