Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

Мъжът й, от друга страна, въобще не беше свикнал с ролята, която трябваше да играе. Вече втора нощ сънят му беше накъсан, почти не можеше да спи. Погледна циферблата на часовника на радиото. Беше почти три часа, а мозъкът му все още препускаше и очите му отказваха да се затворят.

Нямаше смисъл. Трябваше да стане, да се разходи, може би да хапне, да почете, да пуши.

Да върши нещо, което да му помогне да спре да мисли. Преди да си легнат, той и Али бяха пийнали по няколко чаши бренди — на Али пиенето й беше дошло прекалено много и сега спеше дълбоко колкото от алкохола, толкова и от изтощението.

Танър стана от леглото и слезе на долния етаж. Повъртя се безцелно, изяде остатъка от пъпеша в кухнята. Във вестибюла прегледа рекламите, пристигнали по пощата, прелисти няколко списания във всекидневната. Накрая излезе и тръгна към гаража. Все още се усещаше слабата — вече почти неуловима — миризма на газта, която бяха използвали, за да упоят жена му и децата. Върна се във всекидневната, като забрави да изгаси светлината в гаража.

Допуши последната цигара и се огледа за друг пакет — повече, за да е сигурен, че не ги е свършил, отколкото от непосредствена нужда. В кабинета имаше цял картон. Когато отваряше най-горното чекмедже на бюрото си, някакъв шум го накара да вдигне поглед.

На прозореца на кабинета се почука и лъч от фенерче заигра по стъклото.

— Аз съм, Дженкинс, мистър Танър — каза сподавен глас. — Елате на задната врата.

Облекчен, Танър кимна на тъмната фигура от другата страна на стъклото.

— Ключалката на вратата на вътрешния двор беше счупена — каза Дженкинс тихо, когато Танър отвори. — Не знаем как е станало.

— Аз я счупих. Какво правите тук?

— Искаме да се уверим, че днешният следобед няма да се повтори. Четирима сме. Чудехме се какво правите вие. Целият долен етаж свети. Дори и гаражът. Случило ли се е нещо? Обадил ли ви се е някой?

— Ако ми се беше обадил някой, нямаше ли да знаете?

Дженкинс се усмихна и влезе в кухнята.

— Би трябвало. Мисля, че ви е ясно. Механичните повреди обаче на могат да се предвидят.

— Предполагам. Ще пиете ли чаша кафе?

— Само ако направите достатъчно за още три момчета. Те не могат да напуснат поста си.

— Разбира се — Танър напълни чайника. — Може ли да направя нескафе?.

— Би било чудесно. Благодаря. — Дженкинс седна до кухненската маса и премести големия полицейски кобур, който се освободи от седалката и увисна надолу.

— Радвам се, че сте навън. Наистина съм ви благодарен. Знам, че си вършите работата, но все пак…

— Не е само това. Ние сме притеснени.

— Радвам се да го чуя. Имате ли жена и деца?

— Не, сър, нямам.

— Мислех, че сте женен.

— Колегата ми, мистър Макдърмът, е женен.

— Аха, ясно… В полицията сте, чакай да видим… от две-три години, нали?

— Почти толкова.

Танър се обърна от към печката и погледна Дженкинс.

— И вие ли сте от тях?

— Моля?

— Попитах дали сте от тях. Днес следобед използвахте името „Омега“, което означава, че сте от хората на Фасет.

— Имах указания какво да ви кажа. Познавам мистър Фасет, разбира се.

— Но не сте провинциален полицай, нали?

Дженкинс нямаше време да отговори. От градината се чу вик. И двамата мъже в кухнята бяха чували вече този звук, Танър във Франция, а Дженкинс — край реката Ялу 40 40 Река в Китай. — Бел. пр. . Беше вик на човек, който умира.

Дженкинс хукна към вратата на вътрешния двор и изскочи навън, Танър го следваше по петите. От тъмнината се появиха още двама мъже.

— Това е Фъргюсън! Фъргюсън — говореха дрезгаво, но без да викат. Дженкинс заобиколи басейна и се втурна към гората отвъд градината на Танър. Директорът на отдел „Новини“ се препъваше, но се опитваше да не изостава от него.

Осакатеното тяло лежеше в избуялата трева. Главата беше отсечена, очите — широко отворени, сякаш клепачите бяха заковани с пирони.

— Отдръпнете се, мистър Танър! Стойте настрана! Не гледайте! Не повишавайте глас! — Дженкинс държеше вкаменения телевизионен журналист за раменете и го блъскаше настрани от трупа. Другите двама мъже изтичаха в гората с извадени пистолети.

Танър се свлече на земята, чувствайки, че му прилошава, изплашен повече от всякога.

— Слушайте ме — прошепна Дженкинс, коленичейки над треперещия мъж. — Не вие трябваше да видите тялото. То няма нищо общо с вас. Има известни правила, известни знаци, които са ни добре известни. Този мъж беше убит заради Фасет. Той беше предназначен за него.