Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Хайде да проверим и двамата. „Билтмор“ няма да бъде проблем, А за Кардоне ще накараме Да Винчи отново да му се обади по телефона.

Осемнайсет минути по-късно двамата държавни служители седяха на предната седалка на автомобила, който беше спрял на пътя на няколкостотин ярда от къщата на Танър. Радиотелефонът се чу ясно.

— Имаме информация, мистър Фасет. С обаждането на Да Винчи не постигнахме нищо. Мисис Кардоне каза, че съпругът й не се чувства добре. Спял в стаята за гости и тя не искала да го безпокои.

С тези думи прекъсна разговора.

— Имаме потвърждение и от „Билтмор“. В стая 1021 няма никой. Тримейн дори не е спал в леглото си.

— Благодаря, Ню Йорк — каза Фасет и затвори телефона. Погледна към Дженкинс. — Можете ли да си представите човек като Кардоне да откаже телефонен разговор в четири и половина сутринта? С Да Винчи?

— Той не е вкъщи.

— Нито Тримейн е в хотела.

Фасет му каза, че може да остане вкъщи в четвъртък. Не ставаше въпрос някой да му разреши — нищо не би било в състояние да го отдели от семейството му. Фасет също така каза, че ще се свърже с него сутринта. Трябваше да се уточнят окончателните планове за цялостната защита на семейство Танър.

Директорът на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“ облече сивокафяви панталони и отнесе маратонките и спортната си риза долу. Погледна часовника в кухнята: седем без двайсет. Децата щяха да станат най-малко след час и половина. Ако имаше късмет, Али щеше да спи до девет и половина или десет.

Танър се чудеше колко души има навън. Фасет беше казал, че са цяла армия, но колко щеше да струва тази армия, ако „Омега“ го искаше мъртъв? Колко беше струвала тя за държавния служител в гората в три и половина сутринта? Имаше твърде много вероятности. Твърде много възможности. Фасет вече трябваше да го разбере. Всичко беше отишло твърде далеч. Ако абсурдното беше истина, ако семейство Остърман, Кардоне или Тримейн действително бяха част от „Омега“, той не можеше просто да ги поздрави на входа на къщата си, сякаш нищо не се е случило. Беше изключено.

Отиде до вратата на кухнята и излезе, без да вдига шум. Щеше да върви към гората, докато срещне някого. Щеше да се свърже с Фасет.

— Добро утро.

Беше Дженкинс, под очите му имаше тъмни кръгове от недоспиване. Седеше на земята, малко преди очертанията на гората. Не се виждаше от къщата, дори и от басейна.

— Здравейте. Няма ли да поспите?

— Дежурството ми свършва в осем. Все ми е едно. А вие? Изглеждате изтощен.

— Вижте, искам да се свържа с Фасет. Трябва да говорим, преди да направи нови планове.

Дженкинс погледна часовника си.

— Възнамеряваше да ви се обади, след като му съобщим, че сте станали от сън. Едва ли е очаквал, че ще е толкова рано. Това обаче може би е добре. Изчакайте една секунда. — Дженкинс навлезе на няколко фута в гората и се върна с радиотелефон в торба от брезент.

— Да тръгваме. Ще отидем при него.

— А защо той не дойде тук?

— Спокойно. Никой не може да се приближи до къщата ви. Хайде. Ще видите.

Дженкинс вдигна торбата с радиото за дръжката и поведе Танър по отъпканата отскоро пътека в гората, заобикаляща градината му. На всеки трийсет-четирийсет фута имаше мъже, застанали на колене, седнали, легнали по корем, с лице към къщата, незабележими, но виждащи. Когато Дженкинс и Танър се приближаваха към тях, всеки мъж вадеше пистолет. Дженкинс подаде радиото на поста на източния край.

— Обадете се на Фасет. Кажете му, че сме тръгнали към него — каза той.

— Агентът е бил убит снощи, защото убиецът е разбрал, че е разпознат. Част от „Омега“ е била идентифицирана, което е нежелателно. — Фасет отпиваше от кафето, обърнат с лице към Танър. — Това е още едно предупреждение, но не засяга вас.

— Той беше убит на петдесет ярда от къщата ми, от семейството ми. Всичко ме засяга!

— Добре… Опитайте се да разберете. Да предположим, че информацията за вас е била потвърдена — не забравяйте, че вие сте просто Танър, журналистът, нищо повече. Сега те кръжат като ястреби, пазейки се един от друг. Никой не знае дали останалите нямат съучастници, собствени разузнавачи… Убиецът, едно от пипалата на „Омега“, прави наблюдение за себе си. Налетява на агента и няма друг избор, освен да го убие. Не го познава, никога не го е виждал. Единствено може да бъде сигурен, че човекът, поставил поста, ще се обезпокои, след като не получи сведения от него. Този, който отговаря за поста в гората, ще дойде и ще го открие. Смъртта му е предупреждението.