Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

След като всичко свърши, екипът напусна къщата толкова тихо, колкото беше проникнал в нея. Прибраха се в Маями с нощния полет на транспортен самолет, собственост на компания, обслужваща ЦРУ. Вечерта Бингам, Коул и Синсети отидоха да празнуват, тъй като екипът получи няколко дни отпуск. Както обикновено Стоун не се присъедини към тях. По онова време той вече имаше съпруга и малко дете.

Прекара вечерта в хотелската си стая, почти без да мигне. Образът на Рейфилд Соломон продължаваше да е пред очите му. В мига, в който се опитваше да ги затвори, той усещаше пронизващия му поглед и чуваше неговите думи.

Аз съм невинен.

Тогава Стоун отказа да повярва на твърдението му, но с течение на годините постепенно го прие. И в крайна сметка стигна до извода, че действително е убил невинен човек. След което дойде неизбежното: призракът на този човек постоянно се връщаше в сънищата му. В крайна сметка стана така, че ликвидирането на Соломон се оказа един от решаващите фактори за напускането му. После изгуби и семейството си.

И него нарекоха предател, също като Соломон. Но и той беше невинен. Колко ли други соломоновци бяха загинали от ръката му?

Затвори дневника и минута по-късно слезе от таксито. Позвъни на Рубън, давайки си сметка, че като не го открие, Грей може да направи всичко, включително и да отвлече приятелите му.

— Важната персона, която мислехме за мъртва, си е жива и здрава — тихо му съобщи той. — Този телефон на твое име ли е?

Зададе въпроса, въпреки че можеше да отгатне отговора на приятеля си.

— Не — отвърна Рубън. — Води се на един приятел.

— Имаш късмет, че се премести съвсем наскоро и никой не те знае къде си. Иначе досега да съм те махнал оттам.

— Не съм се преместил, а ме изхвърлиха, Оливър. Тръгнах си посред нощ с единственото желание да избегна известни спорове около наема.

— Сега всички трябва да се покриете, защото той ще започне да търси приятелите ми. Скоро пак ще ти се обадя.

Трябваше му вътрешна информация, и то незабавно. Само един човек беше в състояние да му я предостави. Човек, когото не беше виждал от трийсет години, но времето да се срещнат отново най-сетне настъпи. След което се запита защо всъщност не го е посетил през всичките тези години.

Макс Химърлинг затвори книгата и се прозя. Откакто преди две години съпругата му Кити умря от рак, той водеше един, общо взето, монотонен живот: ходеше на работа, прибираше се у дома, хапваше, прочиташе една глава от някоя книга и си лягаше. Но това беше личният му живот, който коренно се различаваше от служебния. Оплешивял и надебелял от почти четирийсет и пет години служба в ЦРУ (беше постъпил направо от колежа), Макс имаше може би най-необикновената работа в цялото Управление. Надарен с изключителна памет и невероятно методичен ум, той беше нещо като главно консултантско бюро по всевъзможни въпроси. Например как един дирижиран от САЩ преврат в Боливия или Венецуела ще се отрази на интересите на Запада в Близкия изток или Китай? Или струва ли си Пентагонът да настани военна база в дадена страна, ако цената на петрола спадне с още един долар за барел? В общи линии Макс беше доволен, че човешкият елемент все още присъства в дейността на Управлението в ерата на суперкомпютрите с трилиони байтове информация и шпионски спътници, които крадат чуждите тайни направо от Космоса.

Той беше абсолютно неизвестен извън коридорите на Лангли, а голяма част от работещите там го възприемаха като скучен бюрократ, който никога няма да се радва на слава и пари. Но хората, които дърпаха конците, смятаха Макс Химърлинг за безценен актив на най-голямата разузнавателна централа в света. И това му беше напълно достатъчно, особено след смъртта на съпругата му. Доказателство за значимостта му в Управлението бяха двамата въоръжени агенти, които охраняваха къщата му, когато си беше у дома. До излизането му в пенсия оставаха две години и той вече мечтаеше да посети някои от страните, които беше анализирал през всичките тези години. Но тази мечта помръкваше от опасенията, че парите му ще свършат, преди да свърши животът му. Държавната служба му носеше добра заплата и отлични здравни осигуровки, но спестяванията му не бяха кой знае какви, защото държеше да живее в един от най-скъпите райони на страната. Предполагаше, че ще го напусне, когато обстоятелствата го принудят.

Дебелото му отпуснато тяло бавно се надигна от фотьойла. Канеше се да си ляга. Но така и не стигна до спалнята на втория етаж.