Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Насочи вниманието си към бащините имена в актовете за раждане. Естествено, Леся не би се регистрирала под истинското си име, а името на новороденото също не вършеше работа, тъй като отдавна бе променено. Следователно всичко се свеждаше до името на бащата. Рейфилд Соломон се гордееше с еврейския си произход и старателно изучаваше своята религия, въпреки че служебните задължения му пречеха да я практикува по традиционния начин. Двамата с Грей бяха водили дълги теологически разговори. Съпругата на Грей беше ревностна католичка, докато той самият не беше особено вярващ. Нещата се промениха след 11 септември, когато тя и дъщеря му загинаха. „Трябва да вярваш и в нещо друго освен в работата си, Картър — често му казваше Соломон. — Защото, когато дойде последният ти ден, работата няма да има никакво значение. Ако имаш само нея, значи нямаш нищо. А вечността е непоносима в самота.“

Мъдри слова, призна с въздишка Грей. В онези години обаче той почти не им беше обърнал внимание.

Пръстите му затичаха по клавиатурата, опитвайки различни комбинации. Списъкът с имена бързо се съкращаваше. Сканирането продължи още известно време, след което на екрана най-после се появи името на гордия баща.

Давид М. Иедидия II.

Ето че и ти си допуснал издънка, Рей , тържествуващо се усмихна Грей. В края на краищата и ти си смесил личното с професионалното! В годините след гибелта на семейството му Грей се превърна в ревностен читател на Библията и по тази причина обърна внимание именно на това име.

Соломон бил вторият син на Давид, но първото му законно дете от Вирсавия. А Натан — бъдещият учител на цар Соломон, го наричал Иедидия. На иврит Соломон означаваше „мир“, откъдето идваше и инициалът М. Рейфилд Соломон се беше записал в регистъра под името Давид М. Иедидия II. Картър Грей провери още веднъж името на майката и детето, след което вдигна слушалката, предаде информацията и нареди:

— Започнете издирване на сина!

Прекъсна линията и бавно се облегна в креслото.

— Къде ли си сега, сине Соломонов? — замислено промълви той.

Утрото беше хладно. Пъхнал ръце в джобовете си, Хари Фин стоеше пред зеещата дупка в националното гробище „Арлингтън“. Тук би трябвало да почива навеки човекът на име Джон Кар. Но това се оказа лъжа и той не беше изненадан. Правителството винаги лъжеше за важните неща.

Беше си направил труда да проучи Джон Кар въпреки убеждението си, че е мъртъв. Като тюлен Хари Фин бе провеждал редица съвместни операции с ЦРУ. Използвайки уменията, които го хранеха и до днес, той бавно бе стигнал до последните дни на баща си, а също така и до миналото на хората, които го бяха ликвидирали.

Джъд Бингам, Боб Коул и Лу Синсети имаха горе-долу едни и същи биографии. Бяха работили в ЦРУ най-вероятно бяха изпитвали удоволствие от своята работа, а след пенсиониране се бяха отдали на приятен и спокоен живот. Прекъснат внезапно от Хари Фин.

Но Кар явно бе различен. Според официалната версия той бе загинал по време на военна мисия в чужбина — една от онези бъркотии по света, на които Съединените щати винаги се смятаха длъжни да реагират. Преди да стане член на елитния отряд „Три шестици“, Кар бе участвал във Виетнамската война, откъдето имаше много отличия, включително четири ордена „Пурпурно сърце“. В един момент бе обмисляно предложение за Почетния медал на Конгреса — най-високото военно отличие в държавата. Всеки, който бе удостояван с този медал, автоматично се превръщаше в легенда за професионалните бойци, въпреки че повечето бяха награждавани с него посмъртно. Затова и му казваха: „медала, който никога няма да видиш“.

Кар положително бе изглеждал като военния еквивалент на олимпийски шампион. Хари Фин изчете официалния доклад и остана поразен и възхитен. Във Виетнам този човек сам беше спасил взвода си от засадата на цяла рота северновиетнамци, подкрепяни от артилерията. Сержант Джон Кар беше изнесъл на гръб четирима ранени, връщайки се неколкократно в силно обстрелваната територия. С два куршума в тялото си, той беше успял да ликвидира цяла дузина виетконгци: трима в ръкопашен бой, а двама със снайперски изстрели в клоните на дърветата, показвайки умения, които официалният доклад наричаше „свръхестествени“.

Накрая, залегнал зад картечницата, Кар бе отблъсквал яростните атаки, оцелявайки сред стотици експлодиращи снаряди, и бе успял да извика въздушно подкрепление и да измъкне хората си от смъртоносния капан. Бе напуснал бойното поле със собствени сили, въпреки подгизналата от кръв униформа. Това не можеше да не респектира Фин. Той винаги се беше смятал за първокласен боец, но трябваше да признае, че Джон Кар е бил по-добър от него.