Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Фин почти не го слушаше. За пръв му се случваше подобен инцидент. Сам беше добро момче, но мястото му беше зад бюрото. Обикновено Фин избягваше да включва неопитни хора в екипа си и нееднократно го беше заявявал. Дано този път ме чуят , въздъхна той.

Прибра се у дома и след известно време закара Патрик на тренировка по бейзбол. По обратния път мълча, оставяйки възбудения си син да разказва как е минал денят в училище. След вечеря Сузи започна да рецитира репликите си в предстоящата детска пиеса, въпреки закачките на двете момчета, че дърветата са неми. Тя ги търпя известно време, след което викна: „Престанете, глупаци!“ — и Манди веднага я смъмри. В последно време беше поела изцяло децата, тъй като Фин беше затънал в работа.

— Тате, ще дойдеш ли на футболния мач в петък? — попита Дейвид. — Треньорът каза, че аз ще съм вратар.

— Ще се опитам, сине — разсеяно отвърна Фин. — Но може би ще имам работа.

В петък трябваше да посети майка си, но предпочиташе да не казва на Манди.

Дейвид получи малко джобни пари за извънкласните занимания на другата сутрин и излезе, а Манди преглътна залъка си и погледна Фин, чиито мисли явно бяха другаде.

— Добре ли си, Хари?

— Да, добре съм — трепна той. — Просто се бях замислил за някои неща в службата.

Медиите не бяха отразили инцидента във фирмата за ваксини въпреки появата на полицията. Явно министерството се беше намесило предвид важната дейност, която службата на Фин вършеше в името на националната сигурност. Местната полиция бе предпочела да приеме становището на МВС, вместо да започва следствие срещу Фин. Младият охранител не беше обвинен в нищо сериозно, разминавайки се с отнемане на личното оръжие и остро порицание от страна на началниците си. Предупреден да си държи езика зад зъбите, той беше преместен на друга работа.

След вечеря Фин скочи в колата и подкара към болницата, в която беше настанен Сам. Той все още беше в интензивното отделение, но състоянието му беше стабилизирано. Изобщо не разбра кой е при него, упоен от силни медикаменти. Родителите му бяха долетели от Ню Йорк в ранния следобед и в момента бяха в чакалнята. Фин им отдели почти цял час, обяснявайки подробно какво се е случило, разбира се, без да споменава глупавото бягство на сина им от един нервен хлапак с пистолет в ръцете.

Напусна болницата и подкара безцелно, включил радиото на новинарска станция. Послуша известно време, после протегна ръка и го изключи. Лошите новини ставаха все по-лоши и по-ужасни.

Фин се насочи към центъра на града, защото още не му се прибираше. От изражението на Манди по време на вечерята личеше, че има желание да разговарят, но на него не му се приказваше. Все още не беше решил как да й съобщи, че отново ще ходи при майка си. Чувстваше се неудобно, защото й беше прехвърлил цялата грижа за децата. Но трябваше да отиде, особено след разкритията около съдбата на Джон Кар.

Прекоси Рузвелт Бридж и продължи направо по Конститюшън Авеню, което мнозина смятаха за най-прочутата улица на столицата — разбира се, след Пенсилвания Авеню. Направи ляв завой и се насочи към Белия дом, после зави надясно по Еф Стрийт и потъна в оживения трафик на търговския район с отворени до късно магазини. Вдясно се издигаше мрачният скелет на недовършен бизнес център, чийто предприемач беше фалирал. Спря на червен светофар и погледна към новата жилищна сграда вляво. Взря се в луксозния ъглов апартамент на седмия етаж и за миг зърна високата фигура на мъж зад един от широките прозорци. Сепна се, но леко. Неслучайно се бе озовал тук. Често минаваше покрай тази сграда, съвсем умишлено.

Роджър Симпсън, сенатор от великия щат Алабама, най-после се беше прибрал у дома.

Анабел се изправи до Пади, който седеше отпуснат на един стол в хотелската стая. Срещнала погледа му, тя мълчаливо кимна към телефона. После сложи ръка на рамото му и тихо попита:

— Мислиш ли, че си готов?

— Готов съм от години! — каза храбро той, но гласът му потрепери.

Не ми се виждаш готов , помисли си Анабел. Баща й изглеждаше уморен и уплашен.

— Желая ти късмет — рече на глас тя и приближи втората слушалка до ухото си.

— Здрасти, Джери — бодро започна баща й. — Обажда ти се Пади Конрой. Отдавна не съм чул за някой от твоите удари. Всъщност това едва ли е вярно, защото се носят най-различни слухове в тази посока.

Анабел изненадано се втренчи в него. Поведението му беше коренно променено. На лицето му се появи широка усмивка, гласът му звучеше уверено, нищо в позата му не издаваше умора или страх.