Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Фин си купи двупосочен билет за един град в северната част на щата Ню Йорк. Застанал до гишето така, че да го чува, Стоун направи същото с фалшивата лична карта и парите на Анабел. Пулсът му леко се ускори, когато при паспортната проверка служителят се взря в снимката му. Но всичко мина добре и той си позволи да изгуби Фин от поглед. Знаеше на кой изход ще застане в крайна сметка.

Купи си кафе, разгърна някакво списание и зачака. Не след дълго обявиха полета и той спокойно се насочи към изхода за отвеждане на пътниците. Фин беше в предната част на пълния самолет, а Стоун в задната. След четирийсет минути вече бяха във въздуха, а след още час се приземиха. Тук нещата станаха по-деликатни, защото летището беше малко и почти пусто. Фин изглеждаше вглъбен в себе си, но Стоун нямаше как да е сигурен. Не можеше да го подценява, защото най-вероятно той беше онзи, който обикаляше и ликвидираше бившите професионални убийци.

Докато се питаше какво да прави, Фин му поднесе една малка изненада. Подминавайки гишето за коли под наем и дългата редица свободни таксита, той тръгна пеша по шосето към града.

Без да го изпуска от очи, Стоун се наведе над прозорчето на едно такси.

— Отложиха ми полета. Има ли нещо наблизо, до което да се разходя пеш?

— По пътя надолу има няколко магазина — обясни шофьорът, без да вдига очи от вестника пред себе си. — Ще ги откриеш между къщите и санаториума.

— Санаториум ли? — вдигна вежди Стоун.

— Ами да — ухили се шофьорът. — Можеш да отскочиш дотам, ако се интересуваш от спокойни старини.

Стоун се пъхна на задната седалка и каза:

— Засега просто карай. Бавно .

Човекът сви рамене, остави вестника си и запали мотора.

Ветеран в системата на ЦРУ, Хърб Дашле имаше зад гърба си дълги години оперативна работа у дома и по света и десетилетие на административна позиция, преди да промени сегашната си длъжност — не особено вълнуваща, напълно неизвестна на широката публика, но от огромно значение за сигурността на ЦРУ, а оттам и на държавата.

Вече втори месец Дашле посещаваше санаториума три пъти седмично и сядаше на стола пред леглото на един човек в безсъзнание. Този човек беше заемал висок пост в системата и главата му беше претъпкана с тайни, които не биваше да стават обществено достояние. За нещастие имаше мозъчна аневризма и вече не беше на себе си. Несъзнателно можеше да издаде тайни, които бяха от жизнено значение за държавата.

Управлението не можеше да допусне това и хора като Дашле правеха компания на излезли от строя служители, разполагащи с ключова информация. Такъв човек беше присъствал по време на операцията, с цел да се понижи мозъчното налягане, както и в реанимацията, а когато болният беше прехвърлен в този дом с надежда за възстановяване, край леглото му беше организирано денонощно дежурство. Дори роднините му нямаха право да остават насаме с него. Това се оказа доста голям шок за тях, тъй като до този момент никой не беше подозирал, че техният съпруг, баща и дядо е работил за ЦРУ.

Стана дванайсет и Дашле се надигна да отстъпи място на колегата си, който поемаше дежурството. Двамата си размениха поздрави, Дашле му разказа за, общо взето, монотонния начин, по който беше протекла смяната, и побърза да излезе навън, тъй като умираше за една цигара. Тръгна към бюфета с намерението да си купи сода и пакетче бисквити, но изведнъж се закова на място, доловил руска реч. Гласовете идваха от една стая в края на коридора. Дашле беше работил в Москва в продължение на близо девет години и владееше руски доста добре. Но сега той чуваше по-скоро някакъв странен диалект или смесица от няколко славянски езика. Беше прекарал известно време в Полша и България. Пристъпи към леко открехнатата врата и напрегна слух. Слуша няколко минути, завъртя се на пета и забърза към изхода, забравил за цигарата.

Миг по-късно Оливър Стоун излезе иззад ъгъла, изпрати с поглед подтичващия мъж и поклати глава.

По дяволите!

Фин седеше на стола и слушаше.

— Значи Джон Кар възкръсна като феникс, а? — попита на странния си диалект Леся.

— Така изглежда, но не мога да бъда сигурен.

— Сенаторът още е жив.

— Няма да е задълго.

— А Кар?

— Вече ти казах, че работя по въпроса. Но все още нямам представа къде е и дали изобщо е жив. Съвсем наскоро разкопаха гроба му, но това се знае от всички.

Тя се закашля и сърдито промърмори:

— Времето ни изтича!

Твоето или моето? — зачуди се Фин. Все още беше под впечатлението от внезапната среща със сина си. Толкова близо! Съвсем близо!