Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

— Нищо, разбира се.

Довършиха пая в мълчание, после Манди тръгна нагоре по стълбите. Той продължи да седи с блуждаещ поглед.

— Тук ли оставаш? — попита тя.

— Имам да свърша някои неща.

— Не излизай тази вечер, Хари. Моля те!

— Може би ще направя една малка разходка, както обикновено.

— Както обикновено — каза си тя и продължи нагоре.

— Манди?

Жена му бавно се обърна.

— Нещата ще се оправят, обещавам ти. Съвсем скоро ще се оправят.

Малко ми остава.

— Сигурна съм, Хари.

Гробищата бяха единственото място, на което Анабел искаше да отиде. Досега не беше имала случай да се поклони на гроба на майка си, но тази вечер щеше да го направи.

Паркира наетата кола пред входа и тръгна по алеите. Точното местоположение на гроба се беше запечатало дълбоко в съзнанието й и тя го откри без никакви затруднения. Оказа се обаче, че там вече има някой и тя побърза да се скрие зад близкия кипарис.

Човекът се беше проснал на тревата до надгробната плоча и пееше ирландска песничка на мъртвата. Същата, която й пееше, когато Анабел беше още съвсем малка. В нея се говореше за любовта между мъж и жена, които живеели щастливо сред зелените поля на Ирландия. Очите й се насълзиха. Песента бавно затихна, после напълно спря. Измина известно време, преди да осъзнае, че баща й е заспал на гроба.

Излезе иззад дървото, приближи се до плочата и бавно се отпусна на колене. Баща й тихо похъркваше. Анабел направи нещо, което беше правила преди много, много години, когато родителите й я водеха на църква: прекръсти се и започна да се моли за душата на майка си. Сълзите й потекоха, когато прошепна на покойницата колко много я обича и иска да беше жива.

Молитвата продължи дълго. Прекъсна я едва когато изпита чувството, че сърцето й ще се пръсне от печал. Стана, прекръсти се и погледна неподвижната фигура на баща си. Решението дойде колкото бързо, толкова и неочаквано.

Хвана го под мишниците и го изправи на крака, изненадана от лекотата на съсухреното му тяло. Той дори не успя да се събуди напълно, докато тя го влачеше към колата. Откара го в пансиона, качи го в стаята си и го хвърли на леглото. Седна на канапето в малкия хол. Едва успя да си поеме дъх, и на вратата се почука.

Беше Стоун, който изглеждаше доста разтревожен. Разказа й с няколко думи за развоя на събитията около Милтън и Рубън, после погледна към вратата на спалнята, иззад която долиташе якото хъркане на Пади.

Не попита нищо, тъй като изражението на Анабел ясно показваше, че не желае да дава обяснения.

— Какво ще кажеш, ако утре се приберем у дома? — тихо предложи той.

— Аз нямам дом — поклати глава тя. — Но ако искаш, можем да се приберем в твоя дом.

На другата сутрин Анабел закуси в стаята си. Когато баща й излезе от банята, на масата го чакаше чиния бекон с пържени яйца и чаша горещо кафе.

— Като те гледам, май си гладен — подхвърли тя.

Очите на Пади Конрой бавно обиколиха стаята.

— Как, по дяволите, съм попаднал тук?

— Снощи беше на гроба на мама. Аз също.

— Ясно — кимна той и приглади с длан щръкналата си коса.

— Ела да закусиш.

— Не е нужно да правиш това, Ани.

— Знам. Сядай на масата.

Пади се подчини, хапна няколко залъка и отпи глътка кафе.

— Как вървят нещата? — попита тя, оглеждайки изпитото му посивяло лице.

— Дават ми шест месеца без терапия, иначе една година. Но кой иска постоянно да му е зле от химикалите?

— Имаш ли нужда от нещо? Пари? Квартира?

Пади се облегна и избърса устни със салфетката.

— Нищо не ми дължиш, Ани — поклати глава той. — Няма да приема нищо от теб.

— Не е нужно да страдаш и да спиш в камион. Аз имам пари.

— Страданията ги оправям с уиски, а старият ми камион е това, на което му викат „евтина каравана“. Добре съм си.

— Като те гледам, хич не си добре.

Лицето му потъмня, ръцете му се отблъснаха от масата.

— Нямам нужда от съчувствието ти, Ани! С омразата ти мога да се справя далеч по-лесно.

— Поради тази причина ли не ми се обади, за да обясниш, че си бил в затвора, когато Багър уби мама?

— Нещата щяха ли да се променят?

— Вероятно не — призна Анабел.

— Ето, виждаш ли? Само щяхме да си губим времето.

Той се изправи и изрови от джоба си запалка и смачкан пакет цигари.

— Нали нямаш нищо против? Особено като виждаш, че почти са ме довършили.

Анабел поклати глава, а той щракна запалката и отиде да отвори прозореца.

— Е, успя ли да измамиш Джери Багър в самия Атлантик Сити?