Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

— А после?

— После започнах да проумявам, че всичко е било напразно. Убивайки майка ми, Джери просто се е показал такъв, какъвто е. Отмъстил си е, както повеляват законите на улицата. Не ме разбирай погрешно: аз никога няма да престана да мразя този звяр. Но баща ми го мразех повече!

— До днес, когато разбра, че той няма вина за смъртта й — кротко отбеляза Стоун.

— Но има вина за това — отвърна тя и посочи белега под окото си. — Причини ми го, след като се издъних в едно казино. Тогава бях още тийнейджърка, но той каза, че само по този начин мога да се науча. После стана причина за смъртта на мама и какво? Нищо. Никакво възмездие. Изплъзваше се от всичко, насочено срещу него. Продължаваше да живее така, сякаш онзи куршум в главата й изобщо не беше изстрелян!

— Аз не виждам нещата по този начин, Анабел — поклати глава Стоун. — Животът, изглежда, не е бил благосклонен към него. Заварихме го на гроба на майка ти. Не приличаше на човек, който се е измъкнал невредим.

— Никога няма да забравя какво причини на мама, Оливър — прошепна тя. — Никога!

— Не те карам да забравиш. Просто се опитай да му простиш. Много хора вършат лоши неща през живота си, но това невинаги означава, че са лоши.

— Какво искаш да направя? — вдигна глава тя. — Да му увисна на врата?

— Сама ще решиш. Но трябва да побързаш, иначе ще се съсипеш. Дори да заковем Багър, ти пак няма да бъдеш доволна, защото омразата към Пади ще продължава да те яде отвътре. Ако наистина искаш да се върнеш към нормалния живот, задължително трябва да решиш този проблем.

Анабел бръкна в джоба си и извади ключовете за колата.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — стрелна го с поглед тя. — Не искам да го направя!

Колата рязко потегли, вдигайки ситни камъчета от асфалта.

Телефонът на Стоун звънна в момента, в който Анабел се изгуби от погледа му.

Беше Рубън, който разказа накратко какво им се е случило в Атлантик Сити, включително за печалбата на Милтън в казиното и нападението от хората на Багър. Стоун му каза да не връща Милтън в дома му, а до го подслони при себе си.

— Той осребри чиповете под чуждо име, Оливър — обясни Рубън.

— Няма значение. Не искам да рискуваме. Ти се премести съвсем наскоро и не си се регистрирал на този адрес. Багър няма да те открие лесно.

— Какво става със Сюзан?

— Всичко е наред — лаконично отвърна Стоун, изключи апарата и отново погледна към пътя, по който беше изчезнала Анабел.

Семейни истории. Няма нищо по-сложно от недоразуменията с близките.

Грей говореше по кодирания телефон в един бункер, където го бяха настанили от ЦРУ. Запознат с въпроса, президентът беше използвал правомощията си, макар и неофициално, за да му осигури всички ресурси на правителството за справяне със ситуацията. Разбира се, Грей сподели с него и най-близките му сътрудници своята лична версия за истината, но това беше напълно достатъчно, за да получи картбланш.

Макар и на двайсет метра под земята, бункерът беше оборудван не по-зле от петзвезден хотел в Манхатън, включително с камериер и готвач. Както винаги отношението на разузнавателната общност към Картър Грей беше като към рок звезда.

— Ако Леся и Рейфилд Соломон са сключили брак, той все пак е регистриран някъде — каза в слушалката Грей. — Знам, че не успяхме да открием къде, но днес времената са други. Руснаците са наши съюзници, поне официално. Вие трябва да се възползвате от този факт по най-добрия начин. При тях все още се намират разни чудати старчета, които се опитват да възкресят доброто старо КГБ. Използвайте евро, защото днес те го предпочитат пред долара. — Замълча да чуе какво казва събеседника му и кимна. — Бившият съветски посланик у нас Григорий Тупиков е мой стар приятел. Може би си струва да му позвъните. Кажете му, че го търсите във връзка с моето убийство. Достатъчно е да му осигурите водка на корем, няколко омара от най-едрите и една привлекателна дама с естествено рижа коса, и той е ваш.

Грей остави слушалката и отново се задълбочи в досието пред себе си. Междувременно персоналът довършваше специалната му вечеря, състояща се от четири блюда. Ветеран от Студената война, той все още предпочиташе да чете документи на хартиен носител, въпреки че компютрите и сървърите отдавна бяха превзели тайните служби. Изяде разточителната си вечеря пред газовата камина, която създаваше уют дори и дълбоко под земята. Грей никога не беше като другите. Дори мъртъв, той беше закопан на двайсет метра вместо на обичайните два, а „ковчегът“ му беше много по-луксозен от тези на простосмъртните.