Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Отнесе чаша бренди в библиотеката с дървена ламперия, настани се зад богато орнаментираното писалище и продължи да обмисля предстоящата операция. Най-много харесваше тази част от играта. Тя беше сблъсък на умове, сложна шахматна партия, при която едната страна прави всичко възможно да надхитри другата и да спечели. Съединените щати никога не бяха разполагали с по-добър играч от Картър Грей. Неговите действия бяха спасили живота на толкова много американци, че той отдавна вече не помнеше бройката. Орденът на свободата беше най-малкото, което страната му можеше да направи за него. Ако беше британец, със сигурност щеше да е получил рицарско звание. Но въпреки всичко беше принуден да си подаде оставката, далеч преди да се почувства готов. Принуди го Джон Кар.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше. Но от горещите талази на гнева бавно изплува една хладнокръвна идея. Неизвестният, който ликвидираше един по един някогашния отряд от убийци на Грей, най-вероятно смяташе Кар за мъртъв. Но нима трябваше да му спести удоволствието да се почувства мишена?

Грей вдигна кодирания телефон и натисна един клавиш.

— Искам да разсекретим една информация. Става дума за мнимата смърт на един човек, който се казва Джон Кар. Според мен е крайно време да отстраним фалшивите данни в досието му.

Фин вдигна уреда пред очите си. Не беше по-голям от дланта му, но в комбинация с няколко безобидни на вид елементи беше в състояние да убие всичко живо в радиус от десетина метра. Разбира се, той щеше да се погрижи да бъде убит само един човек.

Изпробва дегизировката си и отново обмисли ходовете, които щяха да му позволят да проникне в Харт Билдинг и да изпълни задачата си.

Веднага след като тръгна по следите на Роджър Симпсън, научи, че уважаемият сенатор от Алабама е бил буен младеж, който не се е съобразявал с нищо и никого. Макар че не се беше променил и на зряла възраст, недостатъкът му беше дълбоко погребан под пластовете хвалебствия, отбелязали началото на политическата му кариера. Това беше станало с невидимата, но силна подкрепа на ЦРУ, където беше работил нещо много специално, но под прикритие. В биографията му се изреждаха отличията, получени от Управлението, ала конкретни факти за дейността му почти нямаше. Но за родината си той беше герой. И доколкото бе чул Фин, се готвеше да се кандидатира за Белия дом.

Няма да стане, приятелю.

Симпсън не беше забравил подкрепата на бившите си работодатели. В качеството си на председател на влиятелната сенатска Комисия по разузнаването и националната сигурност, той правеше всичко възможно да прикрива гафовете и нарушенията на закона от страна на ЦРУ. Нямаше действия на агенцията, които Симпсън да не може да оправдае с националната сигурност. Години наред той беше любимец на Картър Грей, или най-вярното му куче — в зависимост от гледната точка. Според Фин беше съвсем справедливо да го изпрати при господаря си по същия начин.

Вечерта се прибра късно, но Манди беше будна и го чакаше. Седнаха да хапнат тиквен пай с горещ чай.

— Днес в училището си бил голям хит. Сузи искаше да ти го каже, но не те дочака и заспа.

— Съжалявам, че закъснях, но имах работа.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Имам чувството, че напоследък не си на себе си.

— Имам работа, нищо повече. Налага ми се да мисля за много неща.

— Как е Лили?

Лили беше майката на Фин, чието име не беше истинското, също като на сина й. Хари Фин не знаеше какво е да използваш истинското си име.

— Все така. Дори малко по-зле.

С усилие се въздържа да не каже „гние“, както говореше за себе си майка му.

— Вярно е, че при нас е малка лудница, но искам да знаеш, че нямам нищо против да я приберем. Все някак ще се оправим.

— Не, Манди, тя се чувства добре там.

— Окей, но не забравяй, че рано или късно ще се наложи да вземем подобно решение.

— Може би, но няма да стане сега. Нека го оставим за по-нататък, тъй като и бездруго си имаме достатъчно проблеми.

— Сигурен ли си, че нищо не те тревожи?

Той поклати глава, но без да я гледа в очите.

— Хари — докосна ръката му тя. — Защо имам чувството, че се отдалечаваш от нас?

Отговорът му беше толкова рязък, че изненада дори него.

— Бях в училището на Сузи, нали? Почти не пропускам мач на момчетата, в градината няма дори един бурен, помагам в домакинството, превръщам се и в шофьор, когато мога. Какво още искаш от мен, Манди?

Тя бавно отдръпна ръката си.