Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

— Добре — тихо рече тя. — Ще се опитам да открия добри хора, които да ни помогнат.

Анабел остави баща си и влезе в стаята на Стоун.

— Той иска да направим екип и да подмамим Джери да признае за убийството на мама! — изрече на един дъх тя и рухна на тясното канапе.

— Можеш ли да му се довериш?

— Да те вземат мътните, Оливър! — избухна тя. — Нали през цялото време ме убеждаваше да му простя?

— Прошката не означава доверие.

— Нямам основания да му се доверявам…

— Усещам обаче, че има едно „но“ — загрижено я погледна Стоун.

— Добре усещаш — въздъхна тя. — Защото въпреки всичко съм готова да му се доверя. Не знам защо, но имам някакво предчувствие.

— И ще ти трябва подкрепа, нали?

— Той сам го каза.

— Вероятно ще мога да направя нещо.

— И аз така си помислих. След последния случай би трябвало да са ти доста задължени.

— Те не са задължени на никого, Анабел. Или поне така мислят. Ще видя какво може да се направи. Междувременно ще трябва да се погрижим и за него.

— Надявах се, че ще го вземем с нас във Вашингтон — каза тя.

— И да го прибереш при себе си ли? — вдигна вежди Стоун. — Струва ми се доста рисковано, особено докато Багър е в града.

— Всяка помощ е добра дошла.

— Хубаво — кимна той. — Иди да кажеш на баща си да си събира багажа.

Оказа се, че Пади няма какво да събира. Всичко, което притежаваше, беше в каросерията на очукания му камион. Но той решително отказа да се раздели с него и предложи да кара след тях.

— Камионът е всичко, което ми е останало! — отсече той. — Няма да го зарежа!

Стоун и Анабел потеглиха на юг, следвани от Пади. Отиваха в новия дом на Рубън в Северна Вирджиния. Пристигнаха по тъмно, но Стоун го беше предупредил, че ще закъснеят.

Поеха по тесен, посипан с чакъл път, който се виеше сред гъста гора и наподобяваше по-скоро туристическа пътека. От двете страни се виждаха занемарени къщи и изоставени автомобили, които ставаха по-жалки с всеки изминат километър. Няколко минути по-късно фаровете на колата осветиха буренясал парцел, в дъното на който се виждаше гараж с широко отворена врата. Вътрешността му беше задръстена от инструменти и автомобилни части, а край него бяха паркирани шест частично разглобени превозни средства: два пикапа, три мотоциклета и нещо, което приличаше на бъги. Зад гаража имаше голяма каравана, която очевидно не беше в състояние да се движи, тъй като вместо колела имаше бетонни блокчета.

— Рубън се премести тук съвсем наскоро — поясни Стоун.

— И си докарва нещо допълнително от разфасоването на бракми? — попита Анабел, оглеждайки гаража.

— Не. Рубън е най-великият технически гений, когото познавам. По-близък е с машините, отколкото с хората. По тази причина е истински влюбен в мотоциклета си и съвсем сериозно твърди, че той му е много по-верен от трите му бивши съпруги, взети заедно.

— Случайно да ти се намират нормални приятели, Оливър? — усмихна се Анабел.

— Е, има и такива. Например ти.

— Значи наистина си го загазил!

Пикапът на Рубън беше пред гаража, а в караваната светеше.

— Чакат ни — каза Стоун.

Рубън ги посрещна на вратата, после спря изненадан поглед върху очукания камион с Пади зад кормилото.

— Кой е този?

— Един приятел — бързо отвърна Анабел.

— Надявам се да го приютиш поне за една нощ — добави Стоун.

— Един повече, един по-малко, все тая — сви рамене Рубън. — Ще му дам президентския апартамент, който е непосредствено до тоалетната.

— Къде е Милтън? — попита Стоун.

— Спи като пън, крайно изтощен от спечелването на цяла торба мангизи в казиното.

— Ще върнем колата на Кейлъб, а утре ще се съберем при мен, за да обсъдим положението — загрижено рече Стоун. — Ще звънна и на Алекс. — Стрелна с поглед Анабел и добави: — В светлината на най-новите събития.

Рубън местеше очи от единия към другия и мълчеше.

— Хубаво — обади се най-сетне той.

— Благодаря ти, Рубън.

Един час по-късно Стоун и Анабел паркираха зад блока на Кейлъб и се насочиха към асансьора. Стоун почука на вратата и отвътре се разнесоха стъпки. Вратата се отвори, но мъжът, който застана на прага, не беше Кейлъб.

— Това наистина е непоносимо, Картър! — изръмжа сенатор Роджър Симпсън.

Бяха се разположили на удобните кожени кресла в бункера на ЦРУ с чаши каберне в ръце.

— Адски ми е неприятно да чуя, че онова грозно нещо отново надига глава — продължи сенаторът. — Особено сега, когато, ако нещата вървят по план, след няколко години ще съм президент.