Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Това мнение властваше доста дълго време, но политиците и висшите военни най-накрая проумяха, че заплахата от тероризъм в световен мащаб не идва единствено от мюсюлманите. Китай, Русия, бившите комунистически страни, а дори и няколко държави в западното полукълбо имаха основателни причини да причинят зло на Съединените щати. А тези държави разполагаха с инфраструктура, кадри и достъп до поверителна информация, за да осъществят решително и може би успешно нападение срещу американски секретни обекти. В резултат Фин получи заповед за проникване във военноморската база с всички средства, без ограничения по отношение на методите и техническото оборудване. И той я изпълни.

Други на негово място, включително хора от червените клетки, с които беше работил, положително щяха да отпразнуват този сериозен успех. Но Фин не беше като другите. Една важна причина го задържа ден повече в базата в Норфък. Големият му син Дейвид играеше в детския отбор по американски футбол, който беше на турне в района. Фин присъства на победния мач, а вечерта качи в колата радостно възбудения Дейвид и двамата потеглиха за дома. По пътя разговаряха за училището, за момичетата, за спорта. В един момент Дейвид, който на тринайсет години беше почти колкото баща си, изведнъж попита:

— А ти защо пътува чак дотук? По работа ли?

Фин кимна.

— Едни хора имаха проблеми със сигурността и ме помолиха да ги отстраня.

— Успя ли?

— О, да. Сега всичко е наред. След като открихме проблемите, останалото беше лесно.

— А за каква сигурност става въпрос?

— Различни неща. Нищо особено.

— Значи можеш да ми разкажеш, нали?

— Съмнявам се, че ще ти бъде интересно. С такива неща се занимават много хора и различни фирми по цялата страна. Единственото хубаво на тази работа е, че не съм длъжен по цял ден да вися на някое бюро.

— Веднъж попитах мама за работата ти. Тя каза, че не е много сигурна с какво се занимаваш.

— Според мен се е пошегувала.

— Не си шпионин, нали?

— Дори и да съм, нямам право да ти го кажа — усмихна се Фин.

— А ако ми кажеш, ще трябва да ме убиеш, а? — засмя се Дейвид.

— Всичко, което правя, е да откривам пропуските в системите за сигурност и да запознавам хората с тях.

— Като онези компютърни специалисти, които откриват вирусите? Значи си чистач на вируси!

— Точно така. Както вече ти казах, върша една доста скучна работа, но заплатата е добра и ни осигурява храна на масата. Между другото, ти изяждаш огромни количества от тази храна.

— Аз раста, тате. Хей, знаеш ли, че бащата на Бари Уолър сгащил с патрулката някакъв банков обирджия и се сбил с него, за да му отнеме пистолета? Бари казва, че онзи замалко не го гръмнал!

— Работата на полицая е доста опасна — кимна Фин. — А бащата на Бари е смелчага.

— Радвам се, че ти не се занимаваш с такива неща.

— Аз също.

— Продължавай със скучното чистене на вируси, тате — усмихна се Дейвид и шеговито го перна по рамото. — И гледай да нямаш неприятности!

— Ще се старая, сине — отвърна Хари Фин. — Ще се старая.

Стоун и Алекс Форд се срещнаха на обичайното място — в парка „Лафайет“ срещу Белия дом. Оттук Алекс беше охранявал обитателя на Овалния кабинет години наред, а Стоун беше протестирал срещу него, както и срещу предшествениците му. Седнаха на пейката в близост до статуята на един полски генерал, останал в историята като непоколебим съюзник на американците в тяхната война за независимост. Съвременните американци нямаха представа кой е той.

— Какво ми носиш? — попита Стоун, поглеждайки кафявата папка, която Форд извади от коженото си куфарче.

— Не бях много сигурен какво ти трябва, затова реших да хвърля по-голяма мрежа.

— Много добре, Алекс. Благодаря ти.

Стоун разгърна папката, а Форд се загледа в него.

— Вече ти казах по телефона, че Министерството на правосъдието отдавна е взело на мушка Багър, но до този момент не е успяло да го уличи в нищо. Говорих с Кейт, според която не са се отказали да го наблюдават, но ако продължават да липсват сериозни доказателства за нарушения, ще бъдат принудени да го оставят на мира. Дори Чичо Сам не разполага с неограничени средства.

— Как е Кейт? — попита Стоун. Кейт Адамс беше приятелката на Алекс, която работеше като юрист в Министерството на правосъдието.

— Нещата не се получиха. Вече има друг човек.

— Съжалявам — погледна го съчувствено Стоун. — Тя е прекрасно момиче.

— Да, но явно не е за мен — въздъхна агентът. — Или пък аз не съм за нея. Като говорим за жени, къде е Аделфия?