Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

По-късно вечерта в къщичката на Стоун се появиха Рубън Роудс и Кейлъб Шоу. Последният беше обзет от дълбоко колебание.

— Поканиха ме, но не съм сигурен дали трябва да приема — призна с въздишка Кейлъб.

— Библиотеката на Конгреса ти предлага да станеш директор на отдел „Редки книги и специални колекции“, а ти се колебаеш — учудено го погледна Стоун. — Това е голямо повишение, Кейлъб!

— Не мога да забравя, че постът се освободи поради ужасната смърт на предишния директор — сковано отвърна Кейлъб. — А заместникът му получи нервно разстройство.

— Приеми, Кейлъб! — изръмжа Рубън. — Кой ще дръзне да се бърка на млад жребец като теб, по дяволите?

Забележката изобщо не се стори забавна на закръгления нерешителен библиотекар, който беше надхвърлил петдесет и никога през живота си не се беше занимавал със спорт.

— Каза, че парите са повече — не мирясваше Стоун. — Доста повече.

— Така е — призна Кейлъб. — Но изобщо не ги искам, ако ще ми послужат само за едно по-луксозно погребение.

— Поне ще умреш с мисълта, че имаш какво да оставиш на приятелите си — подкачи го Рубън. — Ако и това не е успокоение, не знам кое е.

— Защо ли ти искам мнението, когато го знам предварително? — раздразнено отвърна Кейлъб.

Рубън сви рамене и се обърна към Стоун.

— Виждал ли си Сюзан напоследък?

Единствено Стоун знаеше истинското име на Анабел.

— Онзи ден се отби, но само за няколко минути. Онази работа с Милтън е приключила успешно. Вещта вече е там, където й е мястото.

— Длъжен съм да призная, че тази жена държи на думата си — промърмори Кейлъб.

— Ех, ако можех да я накарам да излезе с мен — въздъхна Рубън. — Но тя все била заета, вече не знам дали не иска да ме разкара. Не вярвам. Я ме вижте какъв съм готин. Какво не ми харесва?

Рубън наближаваше шейсет, брадат и с къдрава тъмна коса до раменете, в която се преплитаха сребърни нишки. Беше висок над метър и деветдесет и приличаше на футболен защитник. Награден с множество медали от Виетнамската война и бивш офицер от военното разузнаване, той беше изгорил всички мостове към професионалната кариера за сметка на амфетамините и алкохола. Съдбата го бе срещнала със Стоун в момента, в който беше на ръба на пропастта. В момента работеше в някакъв склад.

— Разбрах, че твоят „приятел“ Картър Грей е получил Ордена на свободата — обади се Кейлъб, след като изгледа насмешливо Рубън. — Ако тоя тип беше успял да реализира плановете си, вие двамата вече щяхте да сте покойници, а всички останали щяха да изпълняват процедурата „потапяне“ в някоя от камерите за изтезания на ЦРУ.

— Колко пъти ще ти повтарям, че това не е „потапяне“, а „акостиране“! — гневно изрева Рубън.

— Все тая. Важното е, че тоя тип е мръсник!

— По-скоро е от хората, които вярват, че винаги са прави — отбеляза Стоун. — А те съвсем не са малко. Аз ходих пред Белия дом, за да го изпратя след получаването на ордена.

— Изпратил си го? — зяпна Кейлъб.

— Ами да. Той ми показа ордена, а аз по свой начин го поздравих.

— Какво означава това? — втренчи се в него Рубън. — Да не сте станали близки? Забрави ли, че Грей на няколко пъти се опита да те убие?

— Веднъж обаче спаси живота на човек, на когото държа — отвърна Стоун.

— Ще ни разкажеш ли? — любопитно го погледна Рубън.

— Не.

На вратата се почука и Стоун отиде да отвори. Предполагаше, че е Милтън или може би Анабел.

Мъжът на прага беше облечен в тъмен костюм. Сакото му беше леко издуто, най-вероятно от пистолет. Той подаде на Стоун сгъната на две бележка и мълчаливо си тръгна.

Картър Грей го канеше в дома си. След два дни щял да изпрати кола да го вземе. Нищо в бележката не подсказваше, че заповедта подлежи на обсъждане.

— Няма да ходиш, Оливър! — отсече Кейлъб.

— Ще отида, разбира се.

Хари Фин дишаше с помощта на кислороден апарат и гледаше през стъклото на специално изработен скафандър. Движението беше толкова бързо, че не виждаше почти нищо. Бурята бушуваше с пълна сила и хората на палубата без съмнение бяха мокри до кости. Не беше по-добро и положението на мястото, на което се намираше Фин. Верен на страстта си към необичайните начини на пътуване, той се беше залепил от външната страна на корпуса, близо до кърмата, с помощта на специално приспособление, което не се предлагаше на пазара. Открил нищожен пропуск в наблюдението — електронно и на живо, в момента той представляваше малка жива раковина, залепена за оловносивия корпус на военния кораб. Тук беше далеч по-неудобно в сравнение с багажното отделение на онзи самолет. На два пъти без малко не беше отнесен в открито море въпреки специалното си приспособление. Ако това се беше случило, животът му най-вероятно щеше да свърши между огромните двойни витла, които тласкаха кораба напред. Пътуването му започна от един строго охраняван пристан на военноморската база в Норфък. Но „строгата охрана“ се разпадна в момента, в който Хари Фин проникна в периметъра, използвайки част от богатия си маскировъчен арсенал и типичната самоувереност на вътрешен човек, независимо от обстановката и конкретната ситуация.