Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Корабът намали ход, завъртя се и започна да се приближава към десния борд на един много по-голям съд. Фин го изчака да спре и се гмурна под вода с енергични движения на краката. На гърба си имаше раница от непромокаема материя, а около кръста му беше закрепен електронен уред, който не позволяваше да бъде засечен от сонарите на двата съда. Потапяйки се още няколко метра, Фин се обърна и започна да приближава втория кораб. Той газеше много по-дълбоко от онзи, с който се беше придвижил дотук, и защото тежеше над 80 000 тона, носеше на борда си близо сто бойни самолета и 6000 души персонал, задвижваше се от два атомни реактора и струваше на американските данъкоплатци над 3 милиарда долара.

Стигна до избраното място, закачи уреда към долната част на корпуса, под ватерлинията, и две минути по-късно вече плуваше обратно, заобикаляйки отдалеч огромните витла. Беше приел тази мисия главно защото тя предлагаше добра тренировка за една друга, доста по-лична задача. Докато по-малкият кораб го отнасяше към брега, той мислеше главно за нея. Когато акостираха, Фин демонтира хитроумното приспособление и заплува към един уединен кей. Там се освободи от оборудването, проведе един телефонен разговор и се насочи към помещението на дежурния офицер, придружаван от група висши офицери. Повечето от тях се бяха обзаложили, че никой не би могъл да направи това, което току-що беше направил Фин — да заложи бомба под корпуса на самолетоносача „Джордж Уошингтън“, клас „Нимиц“, който се намираше в открито море, недалеч от бреговете на Вирджиния. Бомбата беше достатъчно мощна, за да потопи огромния кораб заедно с всичко живо на борда плюс бойни самолети за два милиарда долара.

Този път адмиралът, главнокомандващ Атлантическия флот, и подчинените му офицери, бяха взривени от 10-мегатонова бомба, хвърлена от председателя на обединените началник-щабове — армейски генерал с четири звезди на пагона. Този човек не можеше да скрие задоволството, с което подхвърли горещия картоф на колегата си от флота, а след това му вдигна такъв скандал, че според присъствали на срещата им крясъците му се чували чак до Пентагона, отстоящ на триста километра от мястото на събитието. Фактът, че Фин е успял да изпълни тази почти невъзможна мисия, стигна до ушите на министъра на отбраната и той побърза да му предложи пост във ведомството си.

Офертата предизвика остра реакция от страна на министъра на вътрешната сигурност. Двамата членове на кабинета се счепкаха като ученици на игрището и скандалът бе прекратен лично от президента, който ги привика на съвместна видеоконференция и категорично обяви, че Хари Фин остава там, където се намира в момента: независим сътрудник на МВС. Победен, но непримирим, министърът на отбраната се качи на хеликоптера си и отлетя за Вашингтон.

Хари Фин остана в Норфък за кратък брифинг пред унизените и мрачни представители на охраната в базата. Любезен и почтителен както винаги, той не им спести нищо. Провалът е налице, осъществих пробива по този и този начин, ето какво трябва да направите, за да предотвратите проникването на истински терорист.

Това, с което си вадеше хляба Фин, беше популярно в професионалните среди с наименованието „червени клетки“. Така го беше нарекъл авторът на програмата — един бивш тюлен. Проектът беше стартирал веднага след края на войната във Виетнам, когато един вицеадмирал поискал проверка на сигурността на военните подразделения под негово командване. След 11 септември той обхвана проверката и на цивилни обекти, които представляваха интерес за терористите и други престъпни организации.

Хората с уменията на Фин, почти всичките бивши военни, получаваха задачата да се организират в терористични „клетки“ и да проникват в строго охранявани обекти. Тези операции често се осъществяваха по нетрадиционен и силно „персонифициран“ начин. Това означаваше, че Фин и колегите му трябва да овладеят до съвършенство уменията на терористите, чиито акции се опитваха да предотвратят. За момента властваше мнението, че мюсюлманските терористични групировки не притежават кой знае какви технически умения. Дори след 11 септември в американските разузнавателни кръгове надделяваше убеждението, че подобни терористични клетки не са в състояние да проникнат в стратегически важни обекти или да направят каквото беше направил Фин в онзи пътнически самолет. Те можеха да се самовзривяват на обществени места и да насочват отвлечени самолети във високи сгради, но нападението срещу атомна електроцентрала или военен обект бе съвсем друга игра.