Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Аделфия беше чудачка с неизвестен произход и неопределен акцент, която, ако не се броеше Стоун, беше единственият човек, останал да протестира в парка „Лафайет“. Алекс отдавна подозираше, че тя е влюбена в приятеля му.

— От доста време не съм я виждал — отвърна Стоун. — Дори плаката й го няма.

— Странна птица.

— Всички сме странни птици, Алекс — отвърна Стоун, затвори папката и се изправи. — Благодаря ти за това тук — потупа папката той. — Много ще ми помогне.

— Джери Багър, собственик на казино от Джързи. Да не си решил да се отдадеш на хазарта?

— Може би, но не по начина, за който си мислиш.

— Чух, че е психопат, с когото е най-добре да си нямаш работа.

— Не възнамерявам да си имам работа с него.

— Дано — въздъхна Форд и също стана. — Това означава ли, че пак ще се обадиш в последния момент да викаме артилерията?

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Гледах как награждават твоя любимец Картър Грей с Ордена на свободата. Едва се сдържах да не вдигна телефона и да му кажа да върви на майната си!

— Аз очевидно не притежавам твоята воля — рече Стоун и му разказа какво е направил.

— Стига бе! — светна лицето на Алекс.

— Самата истина — увери го Стоун. — На всичкото отгоре получих покана да му отида на гости довечера.

— Ще я приемеш ли?

— Няма начин да я пропусна.

— Защо? Какво очакваш да научиш?

— Искам да му задам няколко въпроса за… За дъщеря ми.

Чертите на Алекс омекнаха, ръката му леко докосна рамото на Стоун.

— Извинявай. Ужасно съжалявам.

— Такъв е животът, Алекс. Човек трябва да го приеме, защото няма избор.

Корабът, за който се беше закачил Хари Фин в момента, не беше бърз колкото военния, но му вършеше работа. И неговият екипаж подобно на военните преди два дни нямаше представа за неканения пасажер. Той ги беше избрал, защото пътуваха в удобна посока. Щеше да се прибере у дома по друг маршрут, който вече беше определил. Засякъл времето на пътуването, той често поглеждаше светещия циферблат на часовника, изчислявайки кога трябва да се отлепи от корпуса и да заплува към брега. Задаваше се буря, която щеше да бъде колкото полезна, толкова и объркваща плановете му. Но тя също беше предвидена.

Докато корабът наближаваше мястото на раздялата, Фин мислеше за последния разговор с жена си Манди. След като бе подстригал тревата, той се беше прибрал за бърз душ. Манди го бе спряла в спалнята.

— Дейвид ми спомена, че сте разговаряли за твоята работа.

— Да, така е. Казала си му, че не си много сигурна с какво точно се занимавам.

— И наистина не съм.

— Знаеш, че след като напуснах армията, изпълнявам поръчки на Министерството на вътрешната сигурност.

— Само че Дейвид не бива да знае, нали? Нито пък аз мога да науча нещо повече.

— Така е по-добре. Съжалявам. Просто ще трябва да ми се довериш.

— Докато беше във флота, поне имах представа за какво става въпрос. Какво те карат да вършиш сега?

— Вече ти казах, че помагам за по-добрата сигурност на всички нас — прегърна я през раменете Фин. — В тази сфера има безброй пропуски. Моята работа е да ги открия и отстраня, за да сме в по-голяма безопасност. В нея няма нищо страшно, нищичко.

— Защо тогава не ми разкажеш повече? — попита с напрегнат глас Манди.

— Защото не мога.

— Не си много словоохотлив.

— Винаги съм бил убеден, че дискретността е едно от качествата ми, които харесваш.

Така разговорът приключи. Манди никога нямаше да узнае за нелегалните му полети в багажните отделения на цивилни самолети, за прикачването му към корпусите на военни кораби. Всъщност коя съпруга би желала да слуша подобни неща? Тя нямаше да узнае и за хората като Дан Рос и тяхната участ. Или за такива като Картър Грей, който доскоро бе държал всички козове в ръцете си, но не и днес.

Но истината бе, че разговорът с Манди го разтревожи. Хари Фин беше болезнено честен човек и никак не му харесваше да има тайни от жената, в която се влюби в едно студентско градче преди петнайсет години. Случи се по време на отпуск след поредната задгранична операция, когато реши да посети един стар приятел. По характер Хари беше свенлив и затворен — качества, които несъмнено помогнаха за бързата му кариера в армията. Естеството на работата му изискваше седмици, а понякога и месеци търпелива и внимателна подготовка, след която идваше ред на няколко напрегнати и пълни с адреналин минути на хаос, по време на които трябваше да се действа с убийствено спокойствие. Качества, които Хари Фин беше развил до съвършенство.