Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Наетата кола спря пред входа на гробището. Оливър Стоун се надигна, изтупа панталоните си и погледна натам, обзет от познато чувство. Тя го беше правила и преди, но накрая се връщаше. Стоун имаше мрачното предчувствие, че този път няма да се върне. Трябваше да предприеме нещо, защото не искаше да я загуби.

Анабел Конрой слезе от колата и връхлетя през отворената порта. Дългото й черно палто се развяваше на вятъра, разкривайки кафява пола до коленете и ботуши.

Косата й беше скрита под шапка с увиснала периферия. Стоун затвори вратата на малката барака до къщичката и щракна катинара.

— Милтън каза, че пътуването ви до Бостън е било много успешно — рече той. — Рядко ми се беше случвало да чувам от устата му суперлативи като „брилянтна“, „смайваща“ и „безупречна“. Надявам се, че разбираш кого описваше.

— От Милтън може да излезе страхотен измамник — усмихна се тя. — Макар че не препоръчвам този живот на никого от приятелите си.

— Той спомена, че по обратния път си била разстроена. Случило ли се е нещо?

Тя погледна към къщичката.

— Не е ли по-добре да поговорим вътре?

Обстановката в дома на Стоун беше повече от спартанска. Няколко стола, две-три маси, полици, увиснали под тежестта на безброй книги на различни езици, проядено от червеи писалище — всичко това плюс малък кухненски бокс, спалня и миниатюрна баня беше събрано върху петдесетина квадратни метра.

Настаниха се до угасналото огнище, използвайки двата най-удобни стола в къщата. Тоест единствените, които бяха тапицирани.

— Дойдох да ти съобщя, че заминавам — започна директно Анабел. — След всичко, което се случи, имаш право да получиш обяснения.

— Не ми дължиш нищо, Анабел.

— Не го казвай, моля те! — сопна се тя. — И бездруго не ми е леко. Искам да ме изслушаш, Оливър.

Той се облегна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Първо прочети това — каза тя и му подаде страницата от вестник, която извади от джоба си.

Стоун изчете материала и вдигна глава.

— Кой е този Антъни Уолас?

— Работехме заедно — отвърна Анабел, без да уточнява какво.

— Имаш предвид при някой от твоите удари ?

Тя мрачно кимна.

— Трима души убити?

— Точно това ме побърква! — въздъхна тя, стана и започна да крачи напред-назад. — Изрично предупредих Тони да се покрие и да не размахва пачки. Но какво стана? Той прави точно обратното! В резултат на което са убити невинни хора!

— По всичко личи, че към тях скоро ще се присъедини и твоят мистър Уолас — потупа вестника Стоун.

— Само че той не е невинен. Беше напълно наясно в какво се забърква.

— В какво по-точно?

Тя се закова на място и рязко се обърна.

— Оливър, аз те харесвам и уважавам, но това е малко…

— Незаконно? Вероятно знаеш, че не съм особено изненадан от този факт.

— И не се притесняваш?

— Едва ли нещо, което си извършила, надминава онова, което съм видял в живота си.

— Видял или извършил? — наклони глава тя.

— Кой те преследва и защо?

— Не те засяга.

— Засяга ме, ако искаш да ти помогна.

— Не търся помощ. Дойдох да ти обясня защо се налага да изчезна.

— Наистина ли вярваш, че ще бъдеш в по-голяма безопасност сама?

— Вярвам, че ти и останалите ще бъдете в по-голяма безопасност без мен.

— Не те попитах това.

— Забърквала съм се в много каши и винаги съм успявала да се измъкна.

— Дори и от толкова голяма? — попита той и кимна към вестника. — Тоя тип очевидно не си поплюва.

— Тони допусна фатална грешка, но аз няма да я повторя. Възнамерявам да се покрия дълбоко, докато трябва. Главното е да съм максимално далеч оттук.

— Но не знаеш какво е изпял Тони. Той разполагаше ли с информация, чрез която могат да те проследят?

Анабел се облегна на перваза над камината.

— Може би — промълви почти шепнешком тя, след което побърза да се поправи: — Най-вероятно.

— Още една причина да не действаш сама. Ние ще ти помогнем.

— Оценявам жеста, Оливър. Но ти просто нямаш представа за какъв човек говорим. Той е най-големият мошеник на света с купища пари и мутри зад гърба си, но на всичкото отгоре аз го измамих. Разбираш ли? Аз извърших нещо, което се преследва от закона. А това означава, че освен пред риск за живота си ти ще бъдеш изправен и пред обвинението, че укриваш престъпник.

— Няма да ми е за пръв път — сви рамене Стоун.

— Кой си ти всъщност? — втренчено го изгледа Анабел.

— Знаеш за мен точно толкова, колкото трябва.

— А пък аз си въобразявах, че съм най-добрата лъжкиня на света! — горчиво поклати глава тя.