Дейвид Балдачи: Хладнокръвният Стоун

Милтън престана да чука по клавиатурата и вдигна глава.

— Добре ли си?

Анабел не отговори. Очите й бяха обърнати към гледката зад стъклото, но не виждаха нищо. Самоувереността й се изпари. В съзнанието й с фотографска точност изплуваха ужасяващите детайли на смъртта, която й беше подготвил Джери Багър.

Оливър Стоун с пъшкане изправи старата зеленясала надгробна плоча и я закрепи с буци пръст. После приседна и избърса потта от челото си. Транзисторът в тревата беше на новинарска станция, защото за него информацията беше толкова важна, колкото кислородът за останалите хора. Една от новините го накара да наостри уши. Днес следобед в Белия дом официално щеше да бъде награден не друг, а самият Картър Грей, наскоро пенсионираният шеф на разузнаването. Той щеше да получи президентския Орден на свободата — най-високо гражданско отличие на Съединените щати. Изтъкнаха, че Грей достойно е служил на страната си близо четирийсет години и цитираха президента, според когото Америка можела „да се гордее с хора като Картър Грей, един истински патриот и предан служител на обществото“.

Стоун не беше напълно съгласен с тази оценка. Може би защото именно той стана причина за внезапната оставка на Грей от престижния пост „цар на разузнаването“.

Само ако президентът знаеше, че човекът, когото се готви да награди с този орден, е бил готов да му пусне куршум в главата. Но страната не бе готова за такава истина.

Погледна часовника си. Мъртвите със сигурност можеха да се лишат от присъствието му, поне за известно време. Един час по-късно, изкъпан и облечен с най-хубавите си дрехи (купени на втора ръка от „Гудуил“), Стоун излезе от къщичката си в гробището „Маунт Цион“, където работеше като пазач. Тук беше вечният дом на прочути афроамериканци от деветнайсети век. Висок, слаб и дългокрак, Стоун с лекота преодоля разстоянието между покрайнините на Джорджтаун и Белия дом.

На шейсет и една години не беше изгубил много от своята младежка енергия и плам. С късо подстригана бяла коса и загоряло лице той приличаше на бивш сержант от морската пехота. И действително се чувстваше командир въпреки неофициалния статут на малобройната му рота, наречена клуб „Кемъл“. В нея, освен самият той, членуваха само още трима души: Кейлъб Шоу, Рубън Роудс и Милтън Фарб.

Всъщност към списъка трябваше да прибави и едно друго име: Анабел Конрой. Тя без малко да загине при последното им съвместно приключение, а Стоун беше принуден да признае, че способностите и самообладанието й бяха невероятни. Въпреки това имаше чувството, че тя скоро ще ги напусне — може би веднага след като приключеше една недовършена задача с помощта на Милтън Фарб. Той знаеше, че по петите й е човек, от когото тя изпитваше ужас. При подобни обстоятелства най-разумният ход беше бягството. Стоун го беше установил от собствен опит.

Насреща му се открои Белият дом. Никога не биха го допуснали отвъд внушителния портал от ковано желязо, бяха му отказали дори правото да стои от тази съблазнителна страна на Пенсилвания Авеню. Оставаше му само възможността да чака в близкия парк „Лафайет“. Доскоро той имаше там една малка палатка, опъната на тревата, но агентите на Сикрет Сървис го принудиха да я махне. Слава богу, че Америка все още се радваше на свободата на словото и по тази причина плакатът му остана. Опънат между два пръта, той гласеше лаконично: Искам истината! Според слуховете подобно желание имаха и още шепа граждани на световната столица на политическите интриги, но до ден-днешен Стоун не беше чул някой от тях да се е добрал до истината.

Размени няколко приказки с двама от униформените агенти на Сикрет Сървис, които познаваше. Но когато вратите на портала започнаха да се отварят, цялото му внимание се насочи към черния седан, който излизаше навън. Затъмнените стъкла не му позволяваха да надникне в купето, но предчувствието му подсказваше, че вътре е Картър Грей. Просто го надушваше по миризмата.

Миг по-късно страничното стъкло се смъкна и предчувствието му се потвърди. Появи се главата на бившия ръководител на разузнаването, току-що награден с Ордена на свободата. Той мразеше Стоун от дън душа.

Колата намали, за да завие по уличното платно. Безстрастното допреди миг лице на Грей изведнъж разцъфна в усмивка. Ръката му вдигна големия лъскав медал и го размаха пред очите на Стоун.

Лишен от възможността да му отвърне със същото, Стоун му показа среден пръст. Усмивката на Грей се превърна в злобна гримаса, а стъклото бързо се плъзна нагоре.