Дейвид Балдачи: Хладнокръвният Стоун

Щеше да остане там най-малко един час, за да похапва и да следи всяко движение на хубавите сервитьорки. После щеше да се качи в колата и да потегли за дома си — нещо, което щеше да му отнеме още двайсет минути. Щеше да седне в задния двор с вестник в ръце, после щеше да се прибере за задължителната следобедна дрямка. Надвечер щеше да си приготви някаква скромна вечеря, да погледа телевизия и да подреди няколко пасианса на масичката до прозореца. Някъде към девет осветлението в малкото бунгало щеше да угасне и Дан Рос щеше да си легне. На другия ден щеше да прави абсолютно същото. Фин методично подреждаше в главата си действията на възрастния мъж, отмерващи едно празно и скучно ежедневие.

След като бе открил къде живее Рос, той направи няколко пътувания до градчето, за да установи дневното му „разписание“. Наблюденията му позволиха да оформи перфектния план за изпълнението на задачата.

Пет минути преди Рос да напусне кръчмата, Фин слезе от колата и се насочи към витрината. Рос седеше на обичайната си маса в дъното и разглеждаше сметката, която току-що му бяха донесли. Фин продължи с равна крачка надолу по улицата, където беше паркирана колата му. Две минути по-късно се върна при наетата кола. След още три Рос излезе от ресторанта, бавно стигна до колата си и потегли.

Фин подкара в обратната посока.

Рос се зае с тривиалните неща, които запълваха вечерите му, а после довърши трите пръста „Джони Уокър“, черен етикет, които бяха останали на дъното на бутилката, и пренебрегвайки предупрежденията да не комбинира уискито със силни болкоуспокоителни, изгълта цяла шепа хапчета. Парализата го обзе секунди след като се добра до леглото. Отначало реши, че това се дължи на лекарствата, и дори се зарадва на безчувствеността си. После, както лежеше, изведнъж се паникьоса леко, че лупусът е преминал в по-агресивна фаза. Разбра, че става въпрос за нещо друго едва след като установи, че му е трудно да диша. Инфаркт? Но къде беше слонът върху гърдите му и острата болка в лявата ръка? Инсулт? Все още беше в състояние да мисли и да говори. Изрече няколко думи на глас. Нито една от тях не прозвуча неясно и завалено. Лицевите му мускули бяха спокойни и отпуснати. Не беше изпитал нищо по-различно от обичайните болки. Проблемът беше, че не усещаше крайниците си. Изобщо не ги усещаше. Плъзна поглед надолу по лявата си ръка и направи опит да раздвижи пръстите си. Но командата на мозъка явно не стигна до тях.

Преди известно време обаче тези пръсти все пак бяха усетили нещо. Бяха някак хлъзгави, сякаш ги беше намазал с вазелин. Беше ги потъркал един в друг, но мазнината остана. Беше си измил ръцете веднага след като се прибра у дома и всичко изглеждаше наред. Вече не бяха хлъзгави. Не знаеше дали това се дължи на водата и сапуна, или странното вещество — каквото и да бе то — просто се беше изпарило.

После истината го прониза като куршум. Веществото се беше абсорбирало . И в момента беше някъде там, дълбоко в тялото му.

Къде беше измокрил пръстите си? Напрегна мозъка си, опитвайки се да мисли. Не беше тази сутрин. Не беше в магазина, нито пък в закусвалнята. А по-късно? Беше се насочил към колата си. Дръжката на вратата! Ако беше в състояние, Рос положително щеше да извика „Еврика!“. Но не беше. Дишаше все по-трудно. От устата му излизаше някакво странно накъсано скимтене. Дръжката на шофьорската врата беше намазана с нещо лепкаво, което сега го убиваше. Извърна очи към телефона на нощното шкафче. Беше на половин метър от него, но все едно, че се намираше в Китай.

От мрака изплува неясна фигура. Мъжът не криеше лицето си. Чертите му ясно се виждаха на слабата светлина. Беше млад и изглеждаше съвсем нормално. Такива лица Рос беше виждал с хиляди, без да им обръща внимание. Може би защото работата му беше далеч от нормалното и много близко до необикновеното, до екстремното. Не можеше да си представи, че човек като този насреща му беше успял да го убие.

Дишането на Рос ставаше все по-трудно. Мъжът до леглото извади нещо от джоба си и му го показа. Беше снимка, но очите на Рос не успяха да се фокусират върху нея. Мъжът щракна тънко фенерче-писалка и освети снимката. Усетил недоумението на Рос, той произнесе едно име и тихо добави:

— Сега вече знаеш.

Хари Фин прибра снимката и отстъпи крачка назад.

Парализата бавно вършеше своето. Накрая гърдите на Рос се надигнаха за последен път и замряха. Очите му се изцъклиха.

Две минути по-късно Хари Фин крачеше сред дърветата зад бунгалото на Рос. На следващата сутрин отново летеше със самолет, но този път в пътническия салон. След приземяването се качи на колата си и се прибра у дома. Целуна жена си, поигра си с кучето и отиде да прибере децата от училище. Вечерта отпразнуваха ролята на говорещо дърво в училищната театрална постановка, която беше получила осемгодишната Сузи, най-малкото им дете.