Дейвид Балдачи: Хладнокръвният Стоун

Фин забеляза, че багажното отделение на машината за Детройт вече е отворено. Изчака отдалечаването на камиончето, което отиде да докара багажа, и се насочи натам. Проникна вътре през спуснатата товарна платформа и уверено се насочи към скривалището си. Беше го избрал предварително, използвайки схемата на разположението на „Боинг 737“, до която имаше достъп всеки, който знаеше къде да я търси. А Фин определено знаеше. Кратка справка в интернет го увери, че този самолет ще излети едва наполовина пълен, което означаваше, че допълнителната тежест в задната част изобщо няма да е проблем.

Легна в скривалището си, сви се на кълбо и спокойно изчака товаренето на огромните куфари и сакове, което стана почти едновременно с влизането на леко стресираните пасажери. После машината излетя за Детройт. Багажното отделение беше включено в общата климатична система на самолета и пътуването в него не представляваше проблем. Единствено температурата беше по-ниска от тази в пътническия салон, но той се чувстваше добре с дебелото си яке. Полетът продължи около час, след което самолетът кацна и се насочи към ръкавите за извеждане на пътниците. Няколко минути по-късно вратата на багажното се отвори и двама мъже започнаха да разтоварват куфарите. Фин ги изчака да свършат, пристъпи към зеещия отвор и предпазливо надникна навън. На пистата имаше няколко души, но никой не гледаше към него. Той пъргаво скочи на бетона. Миг по-късно зърна двама мъже от охраната, които се приближаваха с картонени чаши в ръце и оживено разговаряха. Фин бръкна в сака, извади един сандвич и го захапа, небрежно отдалечавайки се от самолета.

На няколко крачки от униформените се ухили и подхвърли:

— Вие двамата наистина ли си падате по това карамелизирано безкофеиново кафе, или сте му прибавили и нещо по-ободряващо?

Ченгетата се усмихнаха и продължиха пътя си.

Хари стигна до терминала и хлътна в близката тоалетна. Там съблече якето, смъкна оранжевите заглушители и служебната значка, след което проведе кратък телефонен разговор и се насочи към офиса на охраната.

— Тази сутрин поставих бомба в един А320 на националното, след което пътувах от Вашингтон дотук в багажното на 737 — обясни на дежурния офицер той. — Можех да го сваля, когато си пожелая.

Смаяният човек изскочи иззад бюрото, решил да го неутрализира с голи ръце, тъй като не носеше оръжие. Фин направи светкавична крачка встрани и онзи се просна на пода, крещейки за помощ. От съседната стая влетяха няколко полицаи с пистолети в ръце. Фин вече ги чакаше с официалната заповед, вдигната високо над главата му.

В същата секунда вратата на офиса се отвори и в помещението нахлуха трима мъже със значки на ФБР в ръце.

— Министерство на вътрешната сигурност! — кресна единият от тях и посочи Хари Фин. — Този човек работи за нас, а някои тук са загазили здравата!

— Страхотно изпълнение, Хари, както винаги! — потупа го по гърба шефът на специалния екип. Смъмрянето на виновните и писането на рапортите вече беше приключило. Същото важеше и за спешните имейли до съответните органи, придружени от разяснения по мобилните телефони до пълно изтощаване на батериите им. Огромните дупки в сигурността на националните летища станаха известни на когото трябва. По принцип Министерството на вътрешната сигурност, или МВС, както го знаеха всичките трябваше да се занимава с този проблем, който си оставаше сред приоритетите на Федералното управление на авиацията — ФУА. Фин подозираше, че му бяха възложили задачата, защото момчетата от ФУА отдавна бяха наясно с пропуските в системата, но не желаеха никой извън тяхната сфера да ги узнава. В крайна сметка МВС бе успяло да се сдобие с разрешение за проверката и я беше възложило на него.

Фин не беше служител на МВС. Фирмата, в която работеше, беше наета за осъществяване на проверката, засягаща държавните и частните служби за охрана на летищата из цялата страна. И тя го вършеше по всички възможни начини, без да се спира пред нищо. Министерството често прибягваше да подобни външни поръчки, защото разполагаше с огромен бюджет — около 40 милиарда долара годишно, които трябваше да се харчат някъде. Фирмата на Фин беше успяла да си отреже тънко резенче от тази торта, но дори тънкото резенче от толкова милиарди представляваше повече от прилична сума.

Обикновено Фин не вдигаше шум, а просто си тръгваше и оставяше други да анализират действията му. Но този път МВС, очевидно разгневено от липсата на промяна в сигурността на летищата, беше решило да промени нещата. Фин получи инструкции да обяви на всеослушание своите разкрития, които щяха да бъдат последвани от съответната медийна шумотевица. Така министерството щеше да се представи като ефективно и героично, разбира се, за сметка на авиационната индустрия. Самият Фин не се забъркваше в подобни битки. Той не даваше интервюта, името и снимката му никога не се появяваха във вестниците. Просто си вършеше работа тихо и кротко.